Опашките – символът на голямото нямане

Един от най-устойчивите символи на соца бяха опашките. Да се чуди човек на соцносталгиците днес – как все забравят да споменат тези ужасяващи дефицити на всичко в онези години, когато уж беше добре, имаше уж изобилие, а пък хората се редяха с часове за нещо съвсем обикновено като например тоалетната хартия. Да не забравим обаче, че дори и тя се появи в последното социалистическо десетилетие. За пресни плодове – опашка, за бира – опашка, за шоколадови продукти, ама истински шоколадови, не марципани – опашка.
За строителни материали също се чакаше. Вероятно мнозина си спомнят как се жадуваха онези митични вагони с цимент на Сточна гара в София, за да се довърши започнатият ремонт у дома.

Опашките до такава степен бяха влезли в ежедневието, че никой не се сърдеше и не роптаеше. Стигаше се и до абсурда, че хората първо се нареждаха и чак след това се осведомяваха какво са пуснали и за какво ще чакат. За някои по-дефицитни продукти дори се правеха списъци, а хората от ранни зори се нареждаха, пазейки своя ред. Единствено успокоително в онези години беше, че и за книги се чакаше, хората въпреки всичко изпитваха глад за култура, а някои книги се разнасяха от дом в дом, преминаваха от едни ръце в други, защото хората бяха жадни да четат. Да не забравим и практиката на книгоразпространението хубавата книга от известен автор да върви задължително в комплект с някое произведение на соцреализма. Ако искаш да четеш литературна класика, ще си я вземеш от книжарницата с не чак толкова търсената творба на поет или писател соцреалист. Когато започнаха пък кинопанорамите през последното десетилетие на социализма, билетите за хубавите чужди филми задължително минаваха с поне час-два чакане, за да се снабдиш.

Манифестациите пък се помнеха с изнесените щандове между Университета и Орлов мост, на които след съответното чакане можеше да се снабдиш с кутия шоколадови бонбони или със скъп, но липсващ по магазините колбас. Най-често това беше луканката. Е, имаше ограничения – не можеше да си купиш много. По една бройка, за да има за всички. Затова често близки – съпрузи, роднини, седяха един до друг на опашката и се правеха, че не се познават, за да се снабдят с повече. Абе имаше и смях после, особено ако и двамата си тръгнеха с по една кутия бонбони и една луканка за вкъщи.

Е, днес вече не е така. Има по магазините всичко, от пиле мляко, както се казва. Ама хората пък обедняха и пак не могат да си позволят да живеят нормално.
 
Никола Асенов, София