Гавра с гроба на Людмила Живкова завършва с разстрел        

Кои са скандалните случаи в историята на ДС, които още не са известни на широката общественост? В архивите има десетки, които не са разрешени или пък са завършили с брутален край.

Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г. На 27 юни 1984 г. след полунощ в София е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана. Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат „Калашников“, зареден с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в „Пирогов“ със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция, но без резултат. По-рано същата вечер в квартал „Хаджи Димитър“ е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като „кощунство“.

За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията. За дръзкото деяние е арестуван 24-годишният Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат „Калашников“, зареден с бойни патрони. Оттук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока. По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП „Малашевци“, парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с „Калашников“, Тодор преработва халосните патрони в бойни. Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно след почерпка с приятели той се приготвя да извърши грабеж. Изважда скрития автомат „Калашников“ и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка и черна маска и се запътва към кафе „Еспресо“ в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда. По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова. Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: „Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо... Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени „комунисти“, с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, пед...сти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт...“.

Интуицията на следователя му подсказва – от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите – и историята започва да се разплита. Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк „Слънчев бряг“. В крайна сметка признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова: „Опитах се да го бутна с крак, но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка... Изпуснах я и тя се претърколи... Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна... Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи... Докато удрях барелефа на Людмила Живкова... в злобата си виках: „Престъпници сте всички, мошеници сте всички!“ Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци“, продължава разказа си Дечев. „С това си подписах смъртната присъда, нали?“, отронва след кратка пауза. Съвършено правилно... При един от поредните разпити той признава и друго – нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело.

За извършеното престъпление спрямо войника (грабеж, придружен с опит за убийство) Наказателният кодекс предвижда 20 години лишаване от свобода или смъртна присъда. От друга страна, следствието квалифицира т. нар. „кощунство“ на гроба на Людмила Живкова като „хулиганство, отличаващо се с изключителен цинизъм или дързост“. За ДС обаче този акт е „противодържавна агитация и пропаганда“. На 15 март 1985 г. съдията в наказателната колегия на Софийския градски съд тогава Димитър Попов произнася присъдата „смърт чрез разстрел“. Тя е изпълнена. Същият съдия впоследствие е служебен премиер на България.