За бригадирската „романтика“ и банята веднъж на 10 дни

За бригадирската романтика по времето на соца се е изписало много. Вероятно в началото през 50-те години в строежите на ранния соц я е имало. И най-вече в Димитровград може би. Но в същото време никой не е искал да пише за тази нова социалистическа форма на безплатна експлоатация.

А че тогава са се градили характери – да, сигурно е било така. Но и са се разрушавали човешки съдби – за това никой не пише. И за Пеньо Пенев – блестящия поет, уви, свързан с уж романтиката на бригадирското движение, никой вече не се сеща.

Моята среща с бригадирството започна още в ранните ми ученически години – средата и края на 60-те, когато ни караха с рейсове да залесяваме в околностите на София, там, където днес се простират „Младостите“. Можете да си представите колко са ценени нашите детски усилия – били сме V-VI клас, а сега всичко това е изкоренено и днес там има панели. Спомням си ясно огромния канал, около който залесявахме и който е бил плод на нечия безумна социалистическа глава. Той е трябвало да свързва Панчаревското езеро с езерото на Орлов мост и Перловската река, без да се държи сметка, че има разлика във височината на Панчарево и Орлов мост и ако се осъществи, ще залее буквално целия столичен център.

Вече като ученик в Образцовия механотехникум се запознах с очарованието на безкрайните доматени полета във видинските села Слана бара и Капитановци. Домати не на колци, както е прието да се казва, а свободно растящи по земята, от онези, дребните, продълговатите, дето са за консерви. Хайде напълни 10 големи пластмасови кофи, клечащ цял ден под жаркото слънце. Спяхме в читалищна сграда, която имаше киносалон. 50-60 души, наблъскани като сардели, външна тоалетна, умивалник с 3-4 чешми. Баня веднъж на 10 дни във Видин, където ни караха с камион ГАЗ-Молотовка… Абе, романтика, откъдето и да го погледнеш. И така цял месец.
Помня и студентските бригади из шуменските лозя, пътуването с нощните влакове.

А като млад трудещ се се запознах отблизо с чара на софийските морковени, зелеви и праз лучените плантации. Въобще държавата здраво си печелешe от нашия труд. И ако някой ви пише за вечерите край бригадирските огньове – това са празни приказки, повечето плод на фантазията. Чакахме с нетърпение да се свърши бригадата, за да се заемем с дейностите в нормалния си живот.
 
Васил Милчев, София