Дано не доживеем и стрелби в училищата

Случаят със зверското убийство в Пловдив поставя много въпроси, касаещи не само проблемите в семейството и обществото като цяло, но и в българското училище, както и цялата образователна система.

За всички е ясно, че днес в училищните сгради единният процес на образование и възпитание е нарушен безвъзвратно. Хората от старите поколения помнят респекта на техните родители пред личността на учителя, на класния ръководител. Днес всеки родител независимо от степента на своето възпитание, образование, манталитет е „спец“ по образователните проблеми, открито критикува или коментира пред отрочетата си личността на преподавателите, училището. И много често тези коментари са с иронично и пренебрежително отношение.

В училищните сгради често тлее напрежение, отдавна има изяви на насилие между учениците, което остава скрито или е пренебрегвано от училищните власти. Най-разпространената форма е вербалният тормоз, често пъти прикрит под формата на електронна комуникация или преки сблъсъци между децата. Когато родителите и учителите са разединени, тогава други външни авторитети със съмнителна стойност формират ученическото поведение.

В анализите след трагедията в Пловдив многократно беше подчертавано, че убийците произлизат от добри семейства, учат в добри училища. И на никого не му хрумва да зададе въпроса защо училищата се делят на добри и лоши. И ако от добрите училища и от нормални семейства излизат такива малки садисти, какво да очакваме от разпадналите се семейства и лошите училища. Образователната система е в тежко състояние, непрекъснатите промени уж за добро по-скоро доведоха до объркване, униние, на места и до истински образователен разпад. Минете пред което и да е училище през междучасието и ще видите тумби от пушещи ученици, на метри от тях пушачите учители, а много често едните и другите заедно. Да, вероятно някой ще опонира, че това са консервативни възгледи, които не са в крак с времето. Навремето един учител, колега математик, казваше, че има три институции, които са консервативни и не бива да се пипат – църква, армия и училище. Ами замислете се за ставащото днес в тях и ще видите, че безкрайните промени, псевдореформите ги отслабиха до такава степен, че буквално и трите са засипани с проблеми.

Можем само да гадаем какво ни чака занапред. От света, към който се стремим, понякога идват шокиращи новини и кадри – стрелби в училищни сгради, заложнически драми, гледаме кадри на бягащи ученици и учители, на ужасени родители, треперещи за съдбата на децата си, взети за заложници. Дано не ни се налага да изживеем всичко това и на наша земя. За съжаление обаче, усещането е, че натам сме тръгнали.
 
Стефан Михайлов, София