Лична драма: Мечтата ми е да чуя: „Мамо, аз вече ходя”

Аз съм майка на прага на отчаянието. През 2012 г. родих моето момченце Валентин – най-красивото нещо в моя живот, моята надежда. Когато се роди малкият, всичко беше нормално. Нито един лекар не ми каза в какъв кошмар ще живее моето дете.

Когато стана на година и три месеца, научих най-лошата новина, която преобърна живота ми за един миг. Разбрах, че детето ми е болно от детска церебрална парализа и нито един лекар не ми даваше надежда за оздравяването му. След диагнозата последваха болките, плачът. Сълзите късаха сърцето ми. След всички операции, раздвижвания и прегледи последва и нервният срив.

Вальо вече взима лекарства за нерви, а е толкова малък още. Не може да спи нощно време от болки. Всеки ден му правя раздвижвания вкъщи, защото не мога да си позволя да го нося при специалисти. Аз съм безработна. Бащата на детето никога не е бил край нас и ни изостави. Просто влезе един ден и каза: „Сами се оправяйте! Не искам да сте част от живота ми”. В този момент все едно ме заляха с вряла вода. За миг сърцето ми спря. Помислих си - Боже, сега на улицата ли ще живеем. Трябват доста пари за малкия Валери – хранене, памперси, раздвижване. И като ни изхвърли от дома си мъжът ми, отидохме при роднини в Русе. Ама можехме ли все да висим на главите им? Всеки месец преживявам с 340 лева. Какво по-напред да купя с тях – дрехи ли, лекарства ли? Толкова болка изпитах за моите 22 години. Един ден се запознах с едно момче, което ми протегна ръка. Щяхме да сме на улицата, ако не беше то. Прибра ни и се грижи и за мен, и за детето, но работи сезонно на село.

Мили хора, обръщам се към вас за помощ. Нуждаем се от лекари специалисти, от раздвижване, от памперси. В Русе лекарите вече не ни дават големи надежди.

Имам една-единствена мечта. Да чуя думите: „Мамо, аз вече ходя”. Бих дала живота си за тези думи.
 
Гергана АНГЕЛОВА, с. Старо село, общ. Тутракан
* Адресът и телефонът за връзка се пазят в редакцията.