Жана Цветанова на 58 г.: Важното е да сме здрави и да правим добро

Жана Цветанова е 58-годишна, пъргава, сърдечна и винаги усмихната. Родила три дъщери. Голямата, Снежана, е на 35 г., живее със семейството си в Германия, от нея има внук на 6 г., Константин. За съжаление, той не знае български, у дома говорят на немски. 

След Снежана са близначките Нели и Милена, Нели починала след тежка катастрофа. Милена живее с приятеля си в Чехия. Такъв е животът. Всеки живее някъде, кой както и където може и се чувства добре. Жана се върнала от Испания миналото лято след 7-годишен престой. 

Гледала баби като емигрантка,

работела това, което местните не искат да работят. Не се срамувала, не се притеснявала, а с труда и поведението си спечелила любовта на много испанци. Тръгнала от Испания с чудесни приятелства. Признава, че те я направили такава, каквато е днес. Отишла доста стресирана, Нели, близначката, след тежката катастрофа била болна 12 г. Гледали я в изключително тежко състояние - парализирана, без зрение, с епилепсия, с много тежки последствия след случилото се с нея. В деня, когато излязла от комата, лекарите казали, че повече от година няма да живее. Но близките й се борили за нейния живот. Затова Жана, след като изгубила едната си дъщеря, заминава за Испания. Защото не се издържало на страшната мъка от загубата, след като Нели си отишла от този свят. В Испания животът я научава на много неща. Било й много тежко в началото. На местните им се сторила много странна. Отива там, не е добре с езика, но работи неуморно, като звяр. Излива си цялата енергия, за да забрави за момент болката или поне да я притъпи. Испанците й казвали: - Спри се! Но не можех да спра, казва тя. Бях в Астурия близо до Акоруня. Природата много прилича на тази в България. Това е единствената част от Испания, която прилича на родната, с планини, море, климатът е целогодишна пролет. 

Там Жана изкарала пет години, после още две в Мадрид. Когато отишла в Мадрид, говорела на съвършено различен език, там си имат местни наречия, много различни едно от друго. Но се справила. Научила добре да говори, така както говорят в Мадрид. Докато била в Астурия, се грижела за възрастно семейство - баба и дядо. И двамата диабетици, а дядото и с алцхаймер. Двамата й казвали “солете” - 

слънчице, така се обръщали към нея

Правела им инжекции, слагала им инсулин, взимала им кръвни проби, подкожни инжекции в корема, всичко правела сама. Викала бърза помощ, когато се налагало, децата им били в друг град. След като дядото починал, пратили бабата в резиденция, така казват там на старческия дом. А резиденциите наистина са такива, луксозни, осигуряват абсолютно всичко. Докато живеела с възрастното семейство, осигурявали й всичко - безплатен подслон, храна, с един почивен ден в седмицата, 

за 700 евро на месец

После в Мадрид била при една 97-годишна баба Сара. Но Жана вече била взела решение, когато приключи със Сара, да се върне в България. 

Привързваш се, няма как, към тези, за които се грижиш, с които живееш ден след ден, години. Те ме предпочитаха даже пред децата, защото свикваха с мен. Като почина Сара, се прибрах в България. Сега вече не искам да ходя никъде, много дълго бях там. Много добре се разбирах с всички хора, имам много приятели, но никога не ми домиля за нещо така много, както за България. Изключвам приятелствата, тях си ги нося в сърцето. Нищо там не е така, както е тук. У нас може да е бедно, мизерно, но е родно. Отношенията между хората тук са кошмарни, ужасни. 

Сара била бивша медицинска сестра. Самотна старица, живяла е в мазето на болницата, докато е учила и работила като млада. С нея Жана имала мили, човешки разговори. Тя много се интересувала от България, проучила всичко в компютъра, била в течение на всичко, което става тук. Сара дала съвет на Жана: Щом си решила да се прибираш в България, само не ме оставяй, докато съм жива. Аз няма да живея много. Сара, имаш думата ми, няма да те оставя!- отговаряла Жана. А аз ако стана много зле? - питала Сара. Както и да станеш, аз ще бъда до теб, уверявала я Жана. Гледала я две години, отишла си на 97 г. Със Сара си имали приказка. Следобед, за да я изведе на терасата, излизала с една проходилка, Жана й казвала: Сара, хайде навън да пушим. Тя не пушеше. Исках да я изведа да поседи навън. Когато се улисвах в работа в кухнята, тя идваше при мен и сама ме подканяше на шега: Ана, хайде да пушим! И излизахме навън. Шегувахме се много, приказвахме си като приятелки. Тя носеше много младежки дух.

Всички в Испания ми казваха Ана, а не Жана

Те не познават този звук “Ж” и не могат да го произнесат. Затова за тях бях Ана.

Късно попаднах на Сара. Преди това я гледаше една кубинка, но тя си заминала. Сара беше страхотна, разкошна жена. Казваше ми: Усмихвай се, когато се прибереш в България, усмихвай се. Хората сигурно са много стресирани, говорят за много мафия, за страшна корупция, за всичко това, което ги стресира и притеснява. Прибереш ли се там, първото нещо и най-доброто ти оръжие срещу човека е една усмивка. Тя ще те защити, тя ще бъде твоят щит, колкото и да е агресивен и лош, ти вече не му даваш възможност да бъде гаден към теб, да е гадняр. Колко е била мъдра. Казвала още: Ти имаш нужда от мен, аз имам нужда от теб. Аз ще умра!

Сара, само да си посмяла, моля те, не умирай, имам нужда от работа, не ми се ходи на друго място, казвала Жана. Добре де, добре, няма да е този месец, отговаряла и се смеела. Умеела да се шегува дори със смъртта. Испанците са такива. Може да не ти помогнат. И със сигурност няма да ти помогнат. 

Но ти казват мила дума и ти се усмихват. Не си щадят добрите думи, докато тук ние ги щадим. Ако се случи нещо лошо, избухваш, изкарваш си яда, беса навън. Но когато обичаш някого и го харесваш, мълчиш. Защо? Ами кажи му го. Да сме по-мили, по нежни, по-добри един към друг, на това да се научим. Та дори на думи. Тук, в този магазин, съм от две седмици, гледат ме като странна птица. Усмихвам им се, няма значение как се чувствам. И нещата потръгват.

Лия ЛЕКОВА