Ще избегне ли Радев трагедията след триумфа?  

Още на Ботев е било известно, че българите силно любят и мразят. Това най-отчетливо изпъква по време на избори. От най-новата ни демократична история е видно, че със същата сила, с която те овластяват поредния месия, с още по-голяма впоследствие го низвергват.

ТРИУМФЪТ НА АНДРЕЙ ЛУКАНОВ

През лятото на 1990 г. се провеждат избори за Велико народно събрание. Номенклатурата на БКП току-що е свалила дотегналия на всички режим на Тодор Живков. Новосъздадената опозиция СДС, изградена и от агенти на службите, изпада в еуфория от падналата от небето промяна и забравя, че всичко трябва да бъде закрепено и със съответния резултат на изборите. В другите държави от т. нар. соцлагер компартиите са се саморазпуснали (Полша, Унгария и ГДР), в Чехия се разцепва и маргинализира, а в Румъния е официално забранена след екзекуцията на диктатора Чаушеску. БСП обаче стяга редиците и сензационно печели 211 депутати от 400 във ВНС при 91% (!) активност. Близо 2 900 000 гласуват за току-що преименувалите се комунисти. Един милион с партийни книжки и техните семейства отново забленуват, че ще се върне доброто старо време.

ТРАГЕДИЯТА

Измамни надежди! На практика преименуваната БКП не получава възможност реално да управлява. Последват студентски стачки, Градът на истината, оставка на президента Петър Младенов, сюрреалистичният палеж на Партийния дом, гладната Луканова зима без хляб и бензин. ВНС се разпуска. Така големият изборен триумф завърши с тотално падение. Става очевидно, че БСП не може да упражнява властта в условията на демокрация и налагащи се либерални и пазарни ценности.

ТРИУМФЪТ НА ФИЛИП ДИМИТРОВ

Падението на БСП позволява на СДС да спечели изборите в края на 1991 г. 1 900 000 хиляди души пращат съюза на границата на мнозинството от 110 депутатски места. Това бе отчетено като невиждан триумф на демокрацията, доколкото за пръв път от 50 години се сформира некомунистическо управление. Тогава видният отвсякъде еднакво председател на парламента Александър Йорданов, както се шегуваха журналистите, произнесе историческата си фраза, че СДС е победил „с малко, но завинаги“. Грешка.

ТРАГЕДИЯТА

Новото управление бе забравило, че мнозинството в парламента се осигуряваше от партията на Доган с нейните 23 депутати. Абсолютно неподготвеният по повечето въпроси, но особено по коалиционните премиер Ф. Димитров управляваше все едно, че ги няма. Те обаче му напомниха, че са там, и с мощен депесарски шут, както го определи Ахмед Доган, на единайсетия месец изхвърлиха СДС от властта. Все пак не завинаги, но достатъчно болезнено. Последва покъртителната трагедия на свалените от власт демократи. Сълзи, обвинения, разцепления. Държавата продължаваше да затъва, защото и в СДС се оказаха непригодни да управляват ефективно страната в преход. Нямаха кадри. Оказа се, че и при демокрацията кадрите решават всичко. Както беше забелязал още преди век Бащата на народите Йосиф Висарионович.

ТРИУМФЪТ НА ЖАН ВИДЕНОВ

Зрелищният провал на СДС подейства тонизиращо на БСП. Докато останалите компартии в Източна Европа отдавна ги бяха забравили, нашата пак се наточи за властта. За да покаже, че е основно променена, си избра почти невръстен политически лидер – Жан Виденов. Това донякъде сработи и през 1994 г. бившите комунисти отново се курдисаха в управлението. Жан имаше зад гърба си 125 депутати, избрани от 2 258 000 леви избиратели. Е, и?

ТРАГЕДИЯТА

Внушителното парламентарно мнозинство е едно, но да умееш да управляваш, е съвсем друго. А комсомолците около Виденов умееха много неща, но между тях не бе професионалното управление на държавата. Объркаха всичко, което можеше да се обърка, и страната потъна в хаос, безредици и хиперинфлация. За капак ченгесарските собственици на 15 частни банки ги източиха и фалираха. Хиляди обградиха многострадалното Народно събрание, БСП пяха вътре партизански песни, но и това не помогна. Не им дадоха да направят второ правителство след подалия оставка Виденов, както е по конституция. Така само за година и половина великият триумф на БСП завърши с пълна трагедия.

ТРИУМФЪТ НА ИВАН КОСТОВ

Така дойде времето на поредния спасител, който сега се именуваше Иван Костов. След разгрома на червените на изборите той с лекота вкара 137 избраници на народа в парламента. Преподавателят по Политикономия на социализма се зае самоотвержено да преподава на нацията и бизнеса политикономия на капитализма. В средите на синята партия се заговори, че Командира ще управлява поне 20 години. БСП бе напълно разбита, а нищо друго на хоризонта не се виждаше.

ТРАГЕДИЯТА

Да, ама не. Най-важната му лекция бе как се приватизира с т. нар. разбойническо-мениджърски дружества държавната собственост, наследена от социализма, за жълти стотинки. Раздавана на партийни другари и, разбира се, на отбрани кадри на ДС, без които очевидно нищо съществено не можеше да се случи в държавата. Това отврати всички, дори и собствените му избиратели и съпартийци. Управлението бе толкова арогантно, самият премиер се изживяваше почти като българския Чърчил, та се наложи генералите от кръга „Монтерей“ да се замислят с кого да го заменят.

ТРИУМФЪТ НА ЦАРЯ

Генералите не мислиха много и се спряха на единствената възможна опция в този исторически момент – българския монарх в изгнание Симеон Сакскобурготски, известен на бабите, преживели „монархофашизма“, като „царчето“. Идеята бе да направят царчето президент и оттам да дирижират събитията. Умниците Костов и Петър Стоянов обаче прокараха в Конституционния съд поправка, която не му разрешаваше да се кандидатира за президент. Което го принуди да направи партията си НДСВ и да разкара от политиката и Костов, и Стоянов. И да се възцари в премиерското кресло със 120 депутати зад гърба – с изключение на няколкото професори от Софийския университет, останалите събрани от кол и от въже.

ТРАГЕДИЯТА

Издънките в царското управление също започнаха с кадрите. Щом специалистът по изборни практики, многоуважаемият Миро Севлиевски, беше назначен за министър на енергетиката, всичко стана ясно. Накрая, след като си върна имотите, царчето смени името на доскорошната доминантна партия от НДСВ на ново национално движение за нещо си, започващо със „С“ и завършващо с „Възход“. Така на практика я закри, да не петни името му. В интерес на истината по времето на царя икономиката определено бе въз възход, повлияна и от световния икономически растеж, инвестициите валяха като пролетен дъжд, а бюджетите на Милен Велчев бяха на излишъци. Останалото обаче по традиция бе трагедия.

ТРИУМФЪТ НА БОЙКО БОРИСОВ

НДСВ изчезна, обаче остави в родната политика ключовата фигура на Бойко Борисов. Между другото още на втората година от управлението на НДСВ в кръга „Монтерей“ се заговори, че като се изхаби царят, а този процес протичаше с космическа скорост, именно главният секретар на МВР ще го наследи. През 2003-2004 г. това изглеждаше като фантасмагория. Но генералите си знаеха работата. Шест години по-късно Борисов се настани за дълго в премиерския кабинет. И остана там почти 15 години.

ТРАГЕДИЯТА

През лятото на 2020 г. обаче приказката свърши. Протестите, съизмерими с национална революция, приключиха управленското време за ГЕРБ. То трудно някога ще се върне. Пет години тази празнина бе запълвана от всякакви перверзни коалиции и паянтови сглобки, на помощ се притекоха дори корифеи от Харвард. Нищо не помогна. Както казваше Швейк, всяко начало си има и край, само саламът има два края.

ТРИУМФЪТ НА РУМЕН РАДЕВ

На 19 април тази година току-що създадената „Прогресивна България“ на Румен Радев прекрати свободното падане на държавата. Със 131 депутати и 1 400 000 гласували за тях новият триумфатор обеща на електората много и разнообразни неща. Всички се надяваме обещанията да бъдат изпълнени. За това обаче ще е необходимо време. А за да поуправляват по-дълго, при очевидната липса на алтернатива в обозримо бъдеще, добре би било да проучат и проанализират седемте триумфа и шестте трагедии на прехода преди тях. Само така могат да избегнат седмата трагедия. За да се случи това, е необходимо на първо време да се предприемат две действия. Да спрат министрите да назначават калинки. И доколкото е възможно, да се ограничат речите на щатните оратори на парламентарната група на ПБ, тъй като, както се изрази класичката Татяна Дончева, често нямали връзка с главния мозък. Както и да им свият малко перките на Константин Проданов и Владо Николов, които в предишната си битност може да са били корифеи, но сега само вкарват в премеждия колегите си, които трябва да обясняват какво са искали да кажат.