От Бузлуджа БСП започва битка за възраждане  

За БСП Бузлуджа е символ, зареден с изключителна сила. Става дума не просто за корените на една партия, а за началото на една побеждаваща идея. От идейните спорове на предците на социалистите в България тръгва движение, което винаги е имало ясни цели и черпи силата си от хората, за които е важно не само уреждането на техния живот, но и това как живеят другите. Перспективата е свят, в който всеки човек е ценен не просто с това какво може да донесе като парична облага, но с това как може да попълни палитрата на духовно развитие на обществото.

Разбира се, като всяка идея за бъдещето практическото ѝ приложение в живота носи и много изкривявания и дори злоупотреби. А носители често стават хора, които са изкушени да я наложат като маска, с която да вървят напред, скривайки мизерията на личните си интереси и амбиции. Точно затова след 1990 г. Бузлуджа е носител на вярата на левите хора в България, че има социална и човешка алтернатива, която да даде възможност на обществото да изгради демокрация със силна и ефективна социална политика, с образование и здравеопазване, работещо за хората, с икономика, включваща грижа за общото благо и развитие на висок стандарт и качество на живот. Как ще изглежда предстоящият събор на Бузлуджа, на който БСП ще отиде като извънпарламентарна сила – за първи път след 36 години?

За първи път след основаването ѝ тази партия няма да може да се извини за грешките си, нито да предложи решения. Защото за първи път БСП трябва да отиде на Бузлуджа, за да възстанови онзи разговор на социалистите, започнат преди почти век и половина там, за това каква партия трябва да бъде и какво трябва да прави.

Ако се запитаме как социалистите се върнаха на началната си точка, анализът би бил доста обширен. Но в него задължително ще присъстват няколко важни констатации. Първата е, че през всичките тези години БСП отказа да реши въпроса с това каква партия е. Ако в първите години на 90-те най-важното беше да докажат, че имат своето място в променена България, и то място, ключово важно в политическия процес. Ако в средата на 90-те се активизираха, за да получат статута на европейска, разбирай демократична партия, чрез членството си в ПЕС. А после, в началото на новия век, че могат да управляват успешно, след краха на правителството на Виденов през 1996-а, и изиграха решаваща роля в процеса на членството на България в НАТО и после в ЕС, то годините след 2009-а бяха по-скоро показателни за негативния ефект от липсата на решение на въпроса за същността на партията. Все по-голямото отдръпване от защита интересите на хората на труда и наложена от времето и участието в управлението необходимост от прилагане на десни политики и икономически инструменти доведе БСП до състоянието, характерно за всяка друга партия в България – от избори на избори да се опитва да търси подкрепа където я намери, вместо да работи за защита интересите на онези социални групи, които са неин изборен терен.

Второ, размиването във времето на взимането и предлагането на системни леви политики я лиши от мястото на алтернатива, а необходимостта от участие в коалиционни управления подрони характера ѝ на лява партия.

Трето, подмяната на същността ѝ като партия и замяната с партия на властта – независимо дали говорим за изпълнителна или законодателна, доведе до това, че за сериозни като обем социални групи БСП стана една от всички партии, които разочароват избирателите.

Четвърто, за вътрешноорганизационното унищожение на партийните структури и замяната на една жизнена организация с организация, която да може да се контролира и изпълнява желанията на своя елит, дори няма смисъл да говорим.

Превърната в една от всички партии, БСП дочака своя край на парламентарна партия – точно като всяка друга партия, която обещава и не изпълнява. Защото спецификата на БСП беше именно в наличието на ясни идеи и ценности. Дали на събора на Бузлуджа тази година тя ще успее да се върне към своето съдържание, което да я направи привлекателна за избирателите, е по-скоро риторичен въпрос. Не защото идеята на нейния лидер е лоша или неработеща. Напротив, изглежда логично да се тръгне към възраждане на лявото именно чрез диалог и разговор за това какво е то днес, тук, в България, и кои са онези леви политики, които ще накарат хората не просто да повярват, но и да последват социалистите в битката за тяхното реализиране. И тук ключовата дума е битка. Нищо не показва, че БСП е готова да направи онова, което единствено може да я възроди – да разговаря не в офисите на БСП, а там, където са нейните избиратели. Да отиде при тях, при всеки един и очи в очи да проведе честен и труден разговор за това как да направят левите идеи работещи и успешни в този нов и съвсем различен свят.

Това е апостолска работа. Тя иска време, иска ежедневна енергия и неуморен труд. Изисква да се посветиш – не само лидерът, но и всеки социалист, на нея и да забравиш своето его, своите проблеми и трудности, своите желания и интереси в политиката. Това е работа политическа, но превърната в човешко общуване, в съпричастност на всяка трудност и проблем. Само един пример ще дам – помислете си, всеки един от вас, читателите, днес какъв проблем сте имали – с цената на храната, с чакането при лекаря, с трудностите в транспорта – и сами си отговорете – колко и кой от вашите проблеми постави на обсъждане или се потруди да помогне да го решите един социалист. Който и да е, където и да е. Най-вероятно дори не сте си и помислили да ги потърсите, вашите общински съветници например, за да си решите проблема.

Не казвам, че няма социалисти, които да работят с хората и за хората. Казвам, че няма партия, която да го прави. И на Крум Зарков му предстои този разговор на Бузлуджа. Защото ако проблемът с левите идеи и политики на една социалистическа партия е решим, то проблемът с организацията на една социалистическа партия в България е истинско предизвикателство. Нова, модерна, ефективна и успешна. Чакат я избирателите ѝ.

Но докато чакат, гласуват за всеки, който им се привиди различен от дясното. Понякога за царя, понякога за президента. Важното е да им прилича на човек, който ще сложи ред, ще успокои истериите в политиката и ще им демонстрира някакво поведение на национален патриот. Тук се крие и най-голямата заплаха за още неродената преродена БСП – заблудата, че електоралната база на „Прогресивна България“ и на БСП е идентична и следователно логичното е да се подкрепя Радев и да се сътрудничи с неговата партия. Защо заплаха? Защото прогресивна партия не е същото като лява партия. А когато ценностите се разминават, няма как да очакваме, че политиките ще съвпадат. И непреодолимата разлика е в това, че за левите ценност е другият, а за прогресистите – нашият. Разбира се, това различие не означава, че сътрудничеството е невъзможно. Означава само това, че всяко сътрудничество с имитация на лявото носи риска от унищожението на това ляво. А когато казваш, че искаш да възродиш БСП, не е достатъчно да започнеш разговор със социалистите как да го направиш. Необходимо е да водиш битка, в която да доказваш смисъла на своето съществуване, и да работиш, за да доказваш, че именно ти трябва да съществуваш. В политиката е така – ако искаш хората да ти се доверят, трябва да бъдеш автентичен и различен. В противен случай никой не носи вина, че избирателите ти са предпочели копието пред оригинала – едното си мечтаеш да го имаш, но другото можеш да го постигнеш. Та така е и с БСП и ПБ – левите хора в България искат силна лява партия, но подкрепиха ПБ на принципа мечтите са едно, но тук днес и сега Радев можеше да осигури победата.