Народът вярва само на Радев, не на ПБ

Един повърхностен поглед върху българския политически процес би показал известно униние и липса на самочувствие. Логично би следвало да предположим, че опозицията нещо се е снишила, разстроила от слабия резултат на изборите и липса на парламентарна тежест. Но странното е, че и мнозинството не кипи от енергия и увереност.

Разбира се, мнозина ще кажат – чакайте, не оставяте на хората дори 100 дни, да се научат, да се ориентират, а веднага започват критиките. Този класически за демокрацията срок за толеранс към всяко ново правителство съществува не за да се хвалят управляващите, а за да не се бърза с оценките. Редно е да се изчакат няколко месеца, да се види категорично посоката на политическите решения, за да може да се дава оценка за резултатите от тях. С други думи, не е редно политици, анализатори и граждани веднага да започнат с твърдения за това справят ли се управляващите, полезни ли са нещата, които правят, към какво ни водят с решенията и позициите си. Но и не е редно да си въобразяваме, че всяка критика или предизвикателство, всеки проблем, който се появява в тяхната работа, следва да се подминава и да влизаме в режим на любов и хвалби. Защото и критиките, и захаросаният патос нанасят вреда на тези, които всъщност искаме да подкрепим и на които се надяваме да свършат полезна за обществото работа.

Политизацията и агресията на обществото е стигнала дотам, че не искаме да си губим времето в изграждане на собствени тези и позиции, а предпочитаме подражанието пред подкрепата и имитацията пред информираните решения. И на фона на тези тенденции се случват две важни неща. Едното е в парламента. Фактически категоричното и безусловно мнозинство ежедневно се оплита с опита да представи пред гражданите своите предложения и идеи. Именно в парламента е особено видимо наличието на хора, които не могат и не знаят как да представят публично онова, което искат да направят и правят. От една страна, е логично при една фактически мажоритарна кампания, в която избирателите подкрепиха и показаха доверието си за един човек. Тази концентрация довежда до ситуацията днес, в която каквото и да кажат хората от ПБ, българите чакат да чуят и имат доверие единствено на онова, което казва Радев. И докато чакат, предпочитат да се фокусират върху всяка грешка, изпусната дума, нелепо предложение за решение. Така освен усещането за хаос и липса на яснота започва да се формира разбирането, че всичко зависи и се решава само от един човек, а всичко останало е стрелба с халосни патрони. Ситуация рискова в политиката. Защото политиката е екипно действие. Тя изисква еднопосочност и единодействие, които да заразят с енергията на общото действие самото общество, за да се постигнат резултати.

От друга страна, демокрацията е характерна с това, че няма еднолично действие и политическата отговорност се носи от политическите субекти, т. е. от партиите, а не само от отделните личности. Спецификата тук е в това, че отговорността на партиите е съставена от наличието или липсата на отговорност на отделните политици. С други думи, Радев носи отговорност както за вземането на всяко решение, така и за онова, което говорят и правят хората от ПБ. Затова в демокрациите, колкото и високо да е доверието към един политик, ако той не покаже качество на екипа си, на хората, които вземат решения и действат в отделните сектори на властта и управлението, възниква проблем – доверието и подкрепата към политика може да остават високи, но доверието и подкрепата към управлението може и да се разклатят. Така че колкото по-бързо ПБ не просто се регистрира със съответните подписи и документи като партия, а започне и да функционира като такава, толкова по-лесно ще бъде преодоляно предизвикателството, което в момента хората от ПБ по-скоро задълбочават, отколкото да преодоляват.

Второто, което се случва, е на терена на изборите. Ако започнем от най-близките по време – частичните избори на 14 юни, от които знаков е само изборът в София, – и продължим към президентските избори през есента и местните след година, онова, което показва „Прогресивна България“, по-скоро създава притеснение. Логично беше да очакваме ясна заявка от Радев за разбиране на политическата важност на всеки от тези избори. Тя е не само символична – да покажат, че доверието към ПБ остава непоклатимо, въпреки очакваните трудности в управлението. Тя е и политическа, защото участието, и то със силни кандидатури и силни послания и идеи, с енергия и желание за победа, е фактор за оценка на самото управление. Нещо повече – това е фактор за самооценка. Естествено е да приемем, че отказът на ПБ да издигне свой кандидат за частичните избори за районен кмет в София е знак за ниска самооценка на възможностите – без Радев начело шансовете не са високи. Вместо да покажат самочувствие на победители, говорителите на ПБ постоянно ни повтарят, че имат цялата власт. Но в политиката никога, дори диктаторите не разполагат с цялата власт. А в демокрацията защитата на полученото доверие на едни избори изисква куража да се явяваш на всеки следващ, за да получиш оценката на хората.

С президентските избори ситуацията е още по-странна. От една страна, вече сме влезли в тази политическа битка с предположението, че има двама кандидати, които загряват за съревнованието – действащият президент Йотова като логичния кандидат на Радев и бившият служебен премиер Гюров като вече заявен от градската десница неоспорим кандидат. Започна като че ли и битката за формирането на президентската двойка с оставката на Кандев и кампанията на ПП-ДБ за нейната политизация. От друга страна, част от опозицията в лицето на ГЕРБ, „Възраждане“ и дори извънпарламентарната БСП все още се въздържат да направят дори намек за формата на участието си в президентската надпревара. Ако до месец-два позициите на партиите не станат ясни, това ще означава, че вървим към имитация на битка. Защото президентската кампания изисква време и силна личност – продължителните сметки и/или ходове за създаване на димна завеса и объркване на противника обикновено не водят до позитивен резултат. В смисъл, до избор на силен президент. За Радев тези избори ще са второто изпитание след премиерския пост. При това изпитание, изходът от което ще влияе стратегически върху властта и възможностите ѝ да постигне ефективни резултати.

Битката за местната власт също започна – най-видимо във Варна, но практически във всяка българска община. И тя ще определи стратегическата перспектива – както пред общините, така и пред всеки политически субект. Ако ПБ подходи към тях, както подходи към частичните избори в София, търсейки само сигурните победи и разчитайки на националната власт, за да си гарантира и местната, има всички шансове сама да унищожи хоризонта пред себе си.