Спортът - витрината на Народната република

По времето на социализма да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура и система за високо спортно майсторство и успехи. Помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата, за да си избират бъдещи надежди. Влизаха по време на час и започваха огледа.

Беше много престижно да те избере някой треньор. Имаше спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.
И малка България се радваше на невероятни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие, а не прецедент като сега. Върхът беше достигнат през 1988 г. на Олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-о място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови!
Но по-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А той възпитава, изгражда силни характери.
Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт. Спомням си, че имаше период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол – следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс. Ако си добър, логичното продължение беше спортното училище - пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка. Една отлично работеща система, която разрушихме с лека ръка.

Соцспортистите бяха галениците на системата, нейната витрина пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме се от тренировки. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българския спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех.