Спомени от социализма: Щяха да ме вкарат в ТВУ заради долари и марки  

И до ден днешен не мога да разбера как ме бяха разкрили. Беше 1985 г. Класният ме привика и ми подаде бележка. Видях я и изтръпнах – викат ме в Детска педагогическа стая. Бях едва 8. клас. Обля ме студена пот, изпаднах в паника, не го очаквах. Трябваше да отида при инспектор Вълчев в районната педагогическа стая. Причината за вълненията ми беше проста – имаше за какво да се притеснявам.

Живеех точно на центъра, до големия хотел „Верея“ в Стара Загора. Със съседчетата дебнехме новопристигналите чужденци, носехме им куфарите, помагахме им в магазина. Често печелехме по някой долар, който за онези години беше безценен. Аз бях най-хитрият, бях се договорил с магазинера на валутния магазин в хотела да ми продава дефицитните цигари, шоколади или аудиокасети, а навън ги продавах на двойни и тройни цени. Мои бяха гаджетата от квартала, пушех най-хубавите цигари и носех маратонки, за които всички ми завиждаха. По законите от онези години това се водеше валутно престъпление и това ясно го проумявах. Може и да не е за това, но кой знае за какво друго.

Както ми каза другарят Шопов, класният, шляпайки ме зад врата на изпращане: „Там случайно и без нищо не викат…“

Влязох в Детската педагогическа стая с пресъхнала уста и едва казах добър ден на другаря Вълчев, който беше на около 50.
Пушеше в кабинета, беше задимено.
– Не пушим тук като твоите цигари, моето момче. Нямаме пари да си ги купим, пък и с долари не се занимаваме. Ти занимаваш ли се?
След този въпрос се залепих на стола и клюмнах. Мълчах, какво да му кажа.
– Слушай, имам момче, малко по-голямо от теб. Ако него го бяха хванали в твоите далавери, отиваше право в ТВУ. Ти си по-малък и не сме те хванали с пари или с чужди вещи, но ако се постараем, пътят ти към Бойчиновци е отворен.
Още повече се свих в стола. Той се доближи до мен и ми удари такъв шамар, че паднах на земята. Помогна ми да се изправя и ми подаде още една чаша вода да пия и да се измия, че от очите ми бяха текнали сълзи.
– Отивай си и гледай да не се виждаме втори път.

Осъзнавах, че се бях разминал с огромната опасност да напусна дома си и да отида в страшното възпитателно училище в Бойчиновци, за което се носеха легенди.
Сега ще си кажете - ето, стана човек и отличник, след като му дадоха урок. Няколко седмици си траех, но после започна лятото, мина ми притеснението и пак се върнах в стария занаят – носим куфари, правим се на маймуни, данке, долар, данке, марка. Просто не се правех на толкова велик пред келешите от махалата, което явно ми спаси главата. Но и годините бяха такива, че промените се случваха всеки ден, времето изведнъж стана различно.

Инспектор Вълчев повече не го видях, бяха го преместили на друга работа. Съвсем случайно, около 2005 г., един посивял старец ми подвикна от една скамейка:
– Още ли ги пушиш тези хубавите цигари?
Другарят Вълчев. Седнах до него, извадих и запалихме. Като стари приятели, които не са се виждали с години.
– Другарю Вълчев, мина много време от онези години, кой ме издаде, ще ми кажете ли?
Той се позасмя и сериозно ми отговори.
– Моето момче, не са минали толкова много години, човек най-много от приятели страда, нали. Но не бива да ги губи за глупости.


  
И. Василев, Стара Загора