Спомени от соца: Комсомолският секретар ми отрови живота

Много бели ми довлече Димчо, комсомолският секретар в Минногеоложкия университет. Бях една от малкото жени студентки в нашия курс. Нормално беше – минното инженерство не е особено подходяща професия за една жена. Но пък бях млада, хубава, весела и събирах погледите на колегите от мъжкото съсловие.

А Димчо, ниско, набито и с два пръста челце момче от далечно родопско село, нямаше никакъв шанс да спечели вниманието ми. Той ме намрази още в началото на следването и като шеф на вузовския комитет на комсомола не пропускаше случай да ме наказва. Най-жесток беше, когато завършихме и ни разпределяха да работим (задължително 3 години!) по рудниците в страната. Около маса, под формата на буквата П, бяха насядали поне 20 представители на минни предприятия. Досами ректора уютно се беше наместил Димчо. Ние, абсолвентите, влизахме по един в залата за интервюта, от които зависеше съдбата ни оттук нататък. Мен ме поиска човек от научен институт по охрана на труда, като се мотивира, че съм отличничка, владея руски и английски. Че като скочи Димчо, треперещ и зачервен от гняв. „Не!”, каза комсомолският лидер.

Не съм съгласен, тя не идва редовно на комсомолски събрания, не зачита нашите събирания в общежитието, нямаше я на манифестацията за 7 ноември. „Защо не вземете Златка, колежката й? Ето, момичето е бременно с второто си дете... Нека то остане да работи в София!”. Ама това, че Златка повече от тройка не беше и помирисвала на изпитите, за Димчо нямаше никакво значение. Помня обаче, че комисията, начело с възрастния ректор – уважаван и добър човек, направо замръзна от толкова много злоба, събрана в един млад човек. От Института по охрана на труда не взеха Златка, посредственост не им трябваше. Аз бях разпределена в Малко Търново при прекрасни хора от минната гилдия. А Димчо, за когото повече никой не чу нищо, всички го запомниха като проклет, завистлив, отмъстителен и противен комсомолски секретар. Но така беше при соца.
 
 
Стефка Михайлова, Русе