На 18 септември големият Павел Поппандов навърши 80 години. Той е от малцината български актьори, които, освен че знаят как да разсмеят зрителите, успяват през усмивката да ни накарат да се замислим. Известен е и с това, че никога не се е притеснявал да заявява твърдо своите граждански позиции.
Навръх юбилея си звездата от популярното тв шоу „Клуб НЛО“ заяви: „Никак не е добро нещо старостта. Аз винаги съм бил активен и физически труд съм полагал. Но когато остарееш, усещаш как започваш да губиш сили, как всичко лека-полека ти става по-безразлично.
Днес ме радват двете ми внучки Линда и Лаура, които са прекрасни момиченца. С тях се забавлявам, те ми дават сила и стимул. Любовта към внуците е по-силна, отколкото бащината. Не се описва с думи, но е така, поне за мен. Човек трябва да го изпита“.
Преди да поеме по пътя на актьроството, като млад бъдещият любимец на публиката работи като шлосер (1962-1965) и шофьор (1967-1969). През 1971 г. е приет във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ от легендарния проф. Боян Дановски, когото Поппандов определя като велик ерудит и човек, оставил дълбока следа в неговото развитие. Завършва през 1975 г. После е назначен на щат в Киноцентъра (1976-1990).
Поппандов се превръща в едно от лицата на българското кино през 70-те и 80-те години с роли във филми като „Оркестър без име“ (1981), „Равновесие“ (1983), „Лавина“ (1982), „Щурец в ухото“ (1976), „13-ата годеница на принца“ (1987), „Васко да Гама от село Рупча“ (1986), „Вчера“, „Куче в чекмедже“, „Господин за един ден“ и много други.
Комплиментите и славата не са изкушение за Поппандов, който има зад гърба си над 100 роли в киното и телевизията, повечето от тях останали незабравими за поколения българи. „Не я обичам тази дума слава. За мен тя няма никаква стойност. Това е чувство, което може да те погуби, да те извади от правия път. Наблюдавал съм такива примери. На мен чувството за слава ми е абсолютно чуждо и се пазя от него като дявол от тамян. Смятам, че човек не бива да се поддава на ласкателства и е нужно да остане здраво стъпил на земята. Както казваше баща ми: „Направи две крачки напред, но една се върни назад, за да видиш какво си оставил“, коментира актьорът.
Той смята, че съдбата му е била благосклонна, защото е срещнал едни от най-ярките творци на България. „Така се стече животът ми, че попаднах на забележителни хора, които са ми дали толкова много и без които щях да бъда нищо“, споделя той.
Особено скъп за Павел Попандов е филмът „Равновесие“, дело на Людмил Кирков и Станислав Стратиев. „За мен „Равновесие“ си остава много истински филм, защото става дума за обикновения човек, който се мъчи да пробие в този живот и в същото време много детайлно засяга българската псевдоинтелигенция, която правеше всичко възможно, за да бъде облагодетелствана и галена от властта. Заради това този филм е особено ценен и скъп за мен. А още по-важното е, че Людмил Кирков ми даде ролята на Милко, което за мен бе фактически единият от двата сериозни актьорски изпита. Единият се държи във ВИТИЗ при завършването, а вече след време това беше моят изпит дали мога да се справя с по-отговорна роля. Защото за този филм свалих 14 килограма, отказах се от всички „светски благини“, за да мога да направя това, което искаше от мен режисьорът“, разказва Поппандов.
От 1992 г. актьорът е част от общински театър „Възраждане“, където работи с Недялко Йорданов. „Театър „Възраждане“ беше чудесно място, имаше много голям интерес към нашите представления. Освен това там се организираха срещи с писатели, гостуваха Радой Ралин, Ивайло Петров – хора, които действително имат тежест в нашата литература и обществен живот“.
Друга важна страница от творческата биография на Поппандов е НЛО. Заедно с Георги Мамалев и Велко Кънев той участва в създаването на проекта, който впоследствие прераства в телевизионния „Клуб НЛО“. Предаването се превръща в културен феномен на 90-те години. Чрез скечове, музика и сатира актьорите коментират абсурдите на всекидневието и болезнените обществени промени през първите години на прехода. Десетилетия по-късно много от песните и репликите от „Клуб НЛО“ продължават да се помнят.
Поппандов признава, че неведнъж са го ухажвали за политически каузи: „През годините са ми предлагали да участвам в избори, но аз отказвам. Това не е моя работа. Не мога да бъда в парламента, защото, за да бъдеш там, трябва да имаш много, много дълбоки и сериозни познания не в една сфера само“, категоричен е юбилярят.
Той споделя, че му се иска да види България такава, каквато е била преди: „По времето на соца беше чисто, нямаше я тази безогледна сеч. Никой не си хвърляше боклуците в рилските езера. Ей такава искам пак да я видя. Знаете ли какво беше, като пътувах с колата – гледаш от двете страни на пътя обработени ниви, поливни системи и т. н. Всичко това замина и се разруши. И кой го разруши – има такива доста заслужили активисти, псевдодемократи“.
„Страхът, който насажда простакът, това е жестоко нещо. Има действително сега поколения, които са много талантливи актьори. Съгласен съм, че може да не го интересува политика, да не се занимава с това, но повечето хора страдат от страха за хлебеца“, смята Поппандов.
