Вестникарят легенда Любен Генов на 79 г.: Журналистиката не е за помияри!

 Любен Генов е благословен от съдбата човек. Роден е за журналист и цял живот е бил такъв. Притежава уникалното качество да прави от всеки факт вестникарски материал. Работилите с него познават невероятната му енергия и редкия му талант да следи едновременно информационния поток по радио, телевизия и сайтове, докато говори с колеги, редактира и пише, и то така, че нито един заслужаващ детайл да не бъде пропуснат.

Успяваше да намери онзи ключ към новината, който я правеше атрактивна, в един кратък, стегнат, експресивен и добре написан текст. Генов е истинска школа за висококачествена журналистика, от която мнозина са се учили. И на която той учи доскоро студентите в УНСС.
 
Роден на 28 юни 1936 г. в Пазарджик в семейство на гимназиални учители по български, още като студент във факултета по славянска филология в Софийския университет “Св. Кл. Охридски” участва в издаването на студентския вестник. През 1959 г. влиза в журналистиката като технически уредник на в. “Народна младеж”. След това преминава през всички длъжности. Най-активните му години в професията са в “Поглед”, “Труд” , “Отечествен фронт”, на които е бил и главен редактор. Избиран е за секретар и главен секретар на Съюза на българските журналисти. След Десети ноември издава в. “Дайджест Седмицата”.

Има прекрасно семейство. Съпругата му Ваня дълги години е завеждащ международния отдел на в. ”Ехо”. Дъщеря му Екатерина е директор на сателитния канал на БНТ. Има трима внуци – Любен, Ивайло и Филип, само единият от които засега следва стъпките на дядо си.
 
- Любо, случайно попаднах на една снимка, на която си с Гец, съпругата му и режисьора Вили Цанков. Тя ми припомни началото на демокрацията, когато се появи и първият частен театър на Барбуков. Доколкото си спомням, ти имаше пряко отношение към основаването му?

- С Барбуков се запознахме съвсем инцидентно. Аз много обичам театъра, а разбрах, че и Барбуков е отворен към сцената, журналистиката, културата. През 90-те години бях на едно представление в Театър “199” – “Играта Джин”. Гец и Таня Масалитинова играеха в продължение на два часа само двамата, такава блестяща постановка, така играеха, че оставаш без дъх! А играеха пред има-няма стотина души. И после тръгнахме заедно към Военния клуб, Гец си носи дрехите в един куфар, Таня и тя. Той имаше една раздрънкана лада. Тия велики хора, които омагьосваха хиляди зрители,

тия актьори от най-високо равнище бяха бедни, на сиромашко дередже

В следващото представление във Военния клуб, на “Удушвача” от Азис Несин, играеха пак Гец и Таня Масалитинова със Славка Славова. Брилянтни актьори! Тогава установихме връзка с Барбуков с желание да започне да помага на българската култура, купих му три билета за “Удушвача”, да види тази страхотна пиеса със страхотно зашеметяващо изпълнение! Как се надпреварваха двете да омагьосат Гец-удушвача! И в същото време Гинка Станчева ми казва –
 
защо не предложиш на Барбуков да направи един малък театър?
 
Виж какви големи актьори имаме, могат да играят в него, той да спечели, а и те да се чувстват добре. И аз го направих! Отидохме четиримата в офиса на Барбуков на края на автобус 76 в квартал “Иван Вазов”, говорихме, предложихме му състав и той каза добре. Купи им един микробус и така тръгна театър “Барбуков”. Първата репетиция в залата “Н. Масалитинов” на Народния театър на една маса бяха Черкелов, Крикор Азарян, тези, които изредих вече. Възхищавах се на режисьорския интелектуален прочит на Азарян на текстовете, независимо какви са те, с преосмислянето на всяка запетая и всяка пауза, висока класа.

И така театърът тръгна, актьорите започнаха да обикалят страната и аз често ги придружавах от любопитство, бях истински щастлив, когато публиката им ставаше на крака, аплодирайки ги неистово. Барбуков беше спонсорирал една награда на Смолянския театър ”Дионисий” за най-добър артист през годината, която присъдиха на Гец. И когато след спектакъла се разхождахме, Гец ми разказа, че е започнал работа като журналист във в. “Труд”, пишел там дописки...
 
- Така ли?
 
- Като ме връщаш към историята на снимката, си припомням тези факти, за които не съм писал никъде...
 
- А какво стана с театъра, защо го закри Барбуков, комай единственият меценат на културата в новото време?
 
- Или вече нямаше финансов интерес, или парите му свършиха. Подари страхотна яхта на Николай и Евгения Баневи, подшушнаха му разни идиоти защо му е това, защо му е онова, той имаше качеството да се пристрастява и в решаващия момент да бяга тихомълком. Тази черта от характера му се прояви и сложи край.
 
- Прави впечатление, че в последните години театралните зали започнаха да се пълнят, независимо от повсеместната мизерия, която цари навсякъде, как ще го коментираш?
 
 - Трагедията на нашия театър не е в това, че няма добри пиеси или големи актьори, или пък че липсва публика. Трагедията идва от хората, от чието “да” зависи доброто на театъра. За съжаление всички досегашни министри на културата в последните двайсет години не можаха да направят нищо нито за театъра, нито за операта, нито за културата като цяло. Театърът е готов да общува на живо с хората, да им въздейства, но пред него има една Берлинска стена – началниците. Началниците, които са голямата беда на България през последните години. И това важи за всички началници, и в държавата.

- В книгата си “Играй честно 2” алармираш, че изпростяването, езиковата чалга и словесният СПИН ни заливат отвсякъде, а простащината в езика е по-страшна от цензурата. И още – че журналистиката е за високоинтелигентни хора, а не за помияри...

- Журналистиката в момента е на пазара като обезценена стока. Въпреки че всички началници в последните години искат да управляват чрез нея.

Днес журналистиката ми прилича на побоя, който видяхме преди време на мача “Литекс”- “Левски”. И не само българската журналистика е такава, а и българската политика и парламентът. Ако има нужда да го илюстрирам, ще го илюстрирам с кадри от мача – когато се удряха, ритаха, късаха фланелките... Това е политическата картина днес.

Държавата в момента се управлява чрез журналистиката, тя е отражение на политическия живот, на политиците

Това е едно бедствие, което държи за гушата вестниците, радиото и телевизията и нанася непоправими беди на обществото и неговата цивилизованост
Тези, които са интелигентни, умни, са се скрили и са се дистанцирали от онези, които искат да закриват театри, филхармонии или да дават пари за издаването на книги. Не искам да кажа, че държавата трябва да издържа културните институции, а че не трябва да абдикира от културата, от духовните ценности, сред които журналистиката е една от най-големите. Проф. Дафин Тодоров от факултета по журналистика имаше една крилата фраза: Хората се делят на две – журналисти и други. А моето мото в журналистиката е това, което е казал великият книжовник и министър на просвещението проф. Иван Шишманов: ”Журналистиката е за високоинтелигентни хора, а не за помияри!”. Като министър той пращал писатели във Франция, Германия, Италия и
 
пишел в заповедите за командировки като причина: ”За да се отракат!”
 
Просто и вярно. Така там е пращал Яворов, Елин Пелин, Кирил Христов – за да се отракат! Заставам зад това мото. За съжаление сега в журналистиката като че ли преобладават помиярите. Високоинтелигентните хора просто не могат да съществуват в такива условия – сред помияри, където всеки овластен или с пари може да свирне днес да напишеш, че Х. е истински лидер, а утре - да му резнеш главата. Пишеш за личност, канонизираш го като светец, след ден-два-десет го натикваш в калта. Така че аз стоя твърдо зад това мото, зад тази традиция на честта, захваната от Христо Ботев и Захарий Стоянов и продължена от Йосиф Хербст, Димо Казасов, Тодор Панов, Илия Бешков, Димитър Найденов, Стефан Продев, по-късно Павел Писарев, Тома Томов, Димитри Иванов... Още през 1874 г. във в. “Знаме” Ботев писа, че едно нещо липсва на българския народ - солидарността. Клеветата е най-страшното морално убийство, добавя десетилетия по-късно Димо Казасов. През 1914 г. в своята "Психология на българския народ" Тодор Панов бичува злословието и липсата на журналистическа етика на т. нар. независима преса.  Днешната преса за съжаление свободно се предлага на оня, който заплати повече, и чиято завидна независимост се родее с тази на проститутките...

Вярно, журналистиката ни бе първата, която след 10 ноември 1989 г. предизвика радикална промяна на общественото мнение. Но не успя да се отърси от греха да натрапва на другите своите убеждения и начин на живот. За съжаление сегашната медийна агресивност намира утешение в неистините и клюките. Една от причините е, че ония, които държат парите, нямат интерес от престижна журналистика. Медиите достатъчно добре ги обслужват. Изпростяването, езиковата чалга, словесният СПИН ни заливат отвсякъде. Оказва се, че 15-годишните в Румъния и България са най-неграмотните в Европа, според доклад на Еврокомисията. А за последните 20 години у нас са затворени над 1400 училища. Словесната олелия, “мекането” и въпиющата неграмотност на политиците се пренасят и в медиите. Ако в цивилизованите държави политиците “мекат” така, бързо ще бъдат изритани от властта, у нас обаче – не! Само едно сравнение: лондонският “Таймс” се чете най-много заради прекрасния английски език, на който е списван. Питам се често и задавам въпрос: защо няма журналистическа награда за добро владеене на задължителния, според конституцията, български книжовен език? Както и защо не въведем правила като в германското списание "Шпигел" например, гарантиращи действителна независимост на твореца?

- Ако нещо зависи от теб, с какво би започнал промяната за доброто на журналистиката, на политиката?
 
 - Много неща трябва да се променят, но само един пример.  Де Гол е правел всичко на всичко две пресконференции на година. А колко пъти се появяват днешните държавници в медиите? Пусни радиото, включи телевизора, дори консервена кутия да отвориш, буркан с кисели краставички - все е Цветан Цветанов...
 
- Или Бойко Борисов...
 
 - Нямам нищо против Цветанов, а Борисов ми е дори симпатичен. Социалистката Евгения Живкова каза, че на Бойко сега трябва да му се помага, защото той прави нещо хубаво. И аз съм привърженик на това мислене. Той говори с хората на достъпен език. Но му липсват други качества, интелектуален потенциал например, и вместо да си вършат работата тези двамата, те се появяват по безброй пъти на екрана и непрекъснато обясняват и обясняват, и то така, че обикновеният човек се обърква...

- Оптимист ли си за бъдещето на България?

- По-скоро съм песимист. Докато общественото мнение клони като везна от едната страна на другата с всичка сила - ура за Костов, долу Костов, ура за царя, долу царя, ура за Станишев – долу Станишев... Ура за Бойко - да видим докога. Това е самоунищожение в крайна сметка, самоунищожение на духовността, а на народ, който се самоунищожава, и Господ не може да му помогне...