Публикуваме стихотворения на Константин Константинов, роден на 3 август 1890 г. в Сливен, Княжество България. Починал на 3 януари 1970 г. в София, на 79 г.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
АЗ ИДА ПАК ПРИ ТЕБ ДА СИ ПОЧИНА…
***
Аз ида пак при теб да си почина
От уличния крясък на света,
Денят на евтината радост се измина -
О, час на съзерцания в нощта!
Мой мир на труд възторжено печален,Под равните на лампата лъчи,
Мой мир, широк, безкраен, безначален
Във спомена за тихи две очи!
Аз ида пак при тебе с крепка воля
В незримото да се задълбоча:
Аз ида пак при теб да се помоля,
Аз ида пак при теб да помълча!
НЕМУ
Когато с ордени, брилянти, -ти своите слуги даряваш;
когато с мръсни комедианти
трудът народен разпиляваш, -
презрително, усмивка лека
устата ми без яд скривява,
и мисля си: ах, нищо… нека,
с дрънкалки Той се забавлява.
Кога на царски пир разгулен
седиш ти пръв между събратя,
зад свити гърбове затулен,
сред влъхви и крадци богати,
с презрителна усмивка лека
без яд и войнствени закани
аз мисля си: ех, нищо… нека, -
от нашта милост Той се храни.
Но чуя ли далеч гласът ти
„Ний - българский народ” да казва, -
в миг по-силно, хилядо пъти
аз всичко българско намразвам.
О, Sir, - бъди великодушен,
за нашето - ний нека съдим,
и дай ни тоз товар ненужен:
честта - ний българи да бъдем!
НА СЕБЕ СИ
Двайсеттях години отминават -
като сън е всеки минал ден;
тишина и зной над мен повяват, -
но не съм аз още уморен.
Може би в световната пустиня
в безразсъдност вихрена живях,
ала знам , - в душите на мнозина
аз цветята на душата си посях.
Аз ви носех светла скръб и радост,
детската наивност и лъжа;
и обичахте вий в мойта чиста младост
своята изгубена душа.
В шутовство и слънчева безбрежност
аз летях на всеки искрен зов.
Моята душа е топла нежност,
моето диханье е любов.
Но над цветната ми жизнена пътека
в пладне вече превали денят…
Сам не знаех аз да се ценя, - и нека
другите затуй да ме ценят.
НЕРАЗЛЪЧНИ
Т. Траянову
Всякога и всякъде със мене
тя в нощта, като звезда ми свети;
и така, отдавна неделени
носим ний задружно греховете.
Аз обичам нейната невинност,
тънката й красота изящна; -
тя се кичи с волната повинност
да ми бъде спътница безстрашна.
Кат мечтите - тя е вечно нова,
като Феникс - тя е вечно жива;
и в денят на сладостна отрова
своя уморен другар приспива.
Ала щом на свойта вечна смяна
нощ разкрий бездънната си пазва,
моята другарка вдъхновена
свойте дивни приказки разказва.
И унесен в стръмнини опасни,
аз съграждам кулите си златни,
и така, с лобзанията сластни
аз изсмуквам тайните невянтни.
И с безумие сама се тя опива
в мойте ръце отдадена всецяло,
и горяща, сладостно разлива
тънкий аромат на свойто тяло.
А далеч от устните ми разгорени
в безнадеждност тиха тя догаря:
ний ще сме докрай неразделени
аз - и моята цигара!
УНИВЕРСИТЕТСКИ НАСТРОЕНИЯ
Отдавна слушани, безсмислени слова до мен долитат,
през въздуха трептящ от топлина и скука;
аз пак при вас дойдох, сред тая паплач свита,
о, рицари на Висшата наука!
Един разправя тук: права… закон… легислатура…
Молитвено друг шепне Кантовите норми,
глаголи, химия, Русо, литература, -
нелепости… във биквадратни форми…
Години мрави път… предъвквания вечни,
лъжата вчерашна днес истина е нова;
о, лобове солидно-безупречни,
о, сбирщина за страшний съд готова!
Отдавна слушани, безсмислени слова до мен замират,
нечаяно там някой се прозява…
И слушат, слушат те… глупецът дипломиран
мегданската си мъдрост как продава!…
Наука - не, убожество се крие,
и сметчици за бъдещи мъжлета.
О, шапчици и бели, и червени,
о, вирнати и глупави нослета!…
За грях велик ли Господ ви наказва
с еснафщина и рабска тъпина?…
А уж към вас света със пръст показва:
най-светъл лик на българска жена!…
И питаш ме ти пак защо се в злоба губя.
Та нищо ли тук светло не съзирам?!
Голубчик мой, до болка ги аз любя
и затова до болка ги презирам?!…
ЧИНОВНИШКИ КОПНЕЖИ
Обичам аз във празник, за разходка
избръснат, пременен, и със бомбе,
по езерото в пипиниерата - със лодка
да помечтая под безпокривно небе.
Обичам аз по канцеларските прозорци черни
понякога кат призрак да стърча
и щом по улицата се слугиня пълна мерне,
ергенски, със очи да я позакача.
Обичам в „Батемберг” на две-три хладни бири
надвечер със компания да ида аз,
и щом оркестърът „Румънското” засвири
най-ревностно да му припявам с глас.
Но най-обичам аз, - кога с писалка зад ухото
над масата човек цигарка завърти, -
и замечтан да слушам как на писаря перото
тъй сладостно по бланките скрипти, скрипти, скрипти…
ДЕКАДЕНТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
Завръщам се самичък от разходка
из голата Борисова градина,
когато ненадейно черна котка
по пътя ми с мяукане премина.
И в тоя плач звучеше меланхолно
самотност, безотрада, неприязън
към хората, и още смъртно-болно
от псетата вековната боязън.
… Душата ми е като черна котка,
гонима от незнайно куче,
и, скитаща безпомощна и кротка,
пред чуждите врати мяучи.
СРЕЩА
Като утрен сън неясно
твоя образ ми се мярна
в мойто скитане напразно -
помниш - някога във Варна!…
Истина ли бе - не зная,
път - или мечта коварна?…
Мислех - ето ме във рая,
а пък то бе само в Варна…
Морска шир… самотна лодка…
Чайка - скитница невярна…
О, предизпитна разходка
из хотелите на Варна!…
Помня: зной… и лунни нощи…
Сам - сред пъстрота шикарна…
Топла блудкава вода и още
захаринова боза във Варна.
Моята любов нарасна
като морска шир безмярна…
Като сън във нощ ужасна
твоя образ ми се мярна!…
Моя скитница - мечта прекрасна,
срещната случайно в… Варна!
ОТ МАРКУЖИКА
Немеят мъдро тъмни борье,
не трепва ни едничък звук -
о, неизгледани простори,
цял свят разкрива се от тук!
И пак - в унесеност жестока
протягам трепетни ръце;
връз цялата земя широка
аз виждам твоето лице!
СТАНСИ
Твойте дни бяха пъстри верига
от възторзи и скърби поред,
но не каза ти никога: - Стига!,
безпокойно забързал напред.
Твоят кораб във утрото сънно
бе за всякоя участ готов.
И живота пред тебе разгъна
много нежност, тъга и любов.
Но във твойте щастливи минути
като цвете ти бързо живя,
и остаха за сявга нечути
твойте най-задушевни слова.
Неуморен копнеж и съблазни
гряха дълго на твойто лице
и не видя ти сам, че изпразни
неразумното детско сърце.
Днес ти няма какво да изгубиш,
всеки нов ден е вече познат,
и печалният повик - да любиш
гасне тихо и тихо назад.
Твоя път те внезапно доведе
до пустинни и мъртви вълни
и с какво ще напълниш напреде
още толкова, толкова дни?…
ПРОЛЕТ
(декадентски навеи)
Мина Зима - Пролет пак настъпи -
слънце и цветя:
и лъжата тихичко пристъпи
тъмний праг на мойта самота.
И запяват пак щурци поети
химните на волната душа!…
Пей, товарищ, песни незапети.
Пей ми ти за вечната лъжа!
Колко пролети, лета и зими
минаха край нази те насън?…
Колко вечери и дни - кажи ми
чакахме ний празничния звън?…
Пей, голубчик, химните свещени,
вихрено аз искам да греша!…
Пей ми ти за радости нетленни:
- Пролетна лъжа!…
Пей и тихичко очи навеждай,
там назади: - сълзи и печал.
Пей и нанапреде не поглеждай -
есенни мъгли и кал…
Викай ти - напук на нашта слабост,
ти млъкни - немлъкнала тъга!…
Пей - за никога невкусената радост,
пей, малютка, Пролет е сега!
Все още няма коментари