Прадядо ми разплакал чорбаджията с изпълнения на цигулка, той му подарил нива

Обичам музиката, слушам я, когато съм тъжна, когато съм весела, когато съм самотна. Тя лекува душата ми, облагородява, вдъхновява. Произхождам от музикално семейство. На цигулка е свирил по слух прадядо ми Никола Мартинов. С таланта си е бил известен из Еленския край. Канили са го на мегдани, сватби, вечеринки.

За този наш прадядо обичаше често да си спомня баща ми Иван Мартинов. За един епизод от неговия живот искам да разкажа:

В село Палици на чорбаджията му се ражда дългоочакван син. По този повод решава да покони всички мъже в кръчмата на селото да почерпи. В един момент се обърнал към прадядо ми Никола, казвайки, че ако успее да го разплаче и после да го развесели, ще му подари нива от два дка в близост до трите круши. Прадядо се съгласил, но при условие, че всичко ще бъде писмено документирано. Чорбаджията кимнал с глава в знак на съгласие и разпоредил кръчмарят да донесе лист и молив. Потвърдил казаното и зачакал.

Тъжни звуци се разнесли из кръчмата. Цигуларят засвирил песента „Заблеяло ми агънце в Тодорови кошари“. Пеенето и свиренето, подплатени от силата на таланта, натъжили присъстващите в кръчмата. Мъжете започнали да вадят кърпички и да бършат сълзите си. Просълзил се и чорбаджията. После ненадейно за всички в кръчмата се чули весели звуци от цигулката. Мъжете забравили за тъгата си, скочили от местата си и се хванали дружно на хорото. Заиграл и чорбаджията.

След като се изморил да свири, прадядо ми се обърнал към чорбаджията с думите: „Ами ceгa?“. Чорбаджията се изправил и казал, че неговият авторитет не струва една нива, затова ще изпълни обещанието си, но при две условия: прадядо ми да изпрати сина си Йордан Мартинов да учи в Образцов чифлик в Pyce за агроном, тъй като селото имало нужда от такъв, и второ: да купи и на сина си цигулка. Слушал го как хубаво свирел на кавал, пасейки овцете край селото...

Годините неусетно се изнизали и дядо ми Йордан се завърнал в селото като младши агроном. Облагороявал дръвчета, помагал на селяните с каквото може, но мечтата му била друга: да стане учител и да учи децата на музика. Продължил образованието си, станал учител в с. Чакали, прилагал знания и опит. Но започнала Балканската война, мобилизират го и той пада убит някъде около Одрин. Съпругата и двете му деца потънали в дълбока скръб. Но баба ми Стефана – силна и борбена балканджийка, успява да настани децата си в престижни учебни заведения – леля Кина в Девически колеж в Самоков, а баща ми Иван Мартинов – в Класическата мъжка гимназия в Сливен. Там той развива творческите си заложби, свирейки на мандолина. Брат ми Йордан също носеше в себе си магията на музиката. От селските панаири си беше купил окарина и хармоничка и с часове свиреше. По-късно се изявяваше в духовата музика в гимназията. Баща ми виждаше таланта му, но умишлено го насочи към Военното училище, а после той стигна до чин полковник. Аз пък участвах в детския и средношколски хор на гимназията.

При петото поколение от таланта на прадядо ни Никола нещо изненадващо отново напомни за него:  преподаватели в Детска музикална школа в Елена откриха, че дъщеря ни Светлозара, която беше в трети клас, притежава силен усет за нотите, че има фини дълги пръсти, подходящи да свири на цигулка. Закупихме нужния инструмент, радвахме се, че с желание посещаваше музикалната школа, но за съжаление тя беше закрита и след три години цигулката потъна в забрава.

Синът ни Стефан свиреше на китара, но не се изяви като китарист, тъй като обичаше математиката, шахмата и спорта. Но явно и него музиката го е вълнувала, тъй като от стипендията за отличен успех в гмназията си купуваше касети и дискове със съвременни изпълнения.

Моите внуци Кирил, Пламен и Митко като деца на новото поколение обърнаха гръб на музиката, увличайки се от електрониката. При едно посещение при дъщеря ми във Варна обаче чух осемгодишния ми внук, затворен в банята, със силен, ясен, благозвучен глас да пее: "Високи сини планини, реки и златни равнини, небето като от коприна, това е моята родина!“. С вълнение разбрах, че музиката продължава да вълнува поколенията от Мартиновия род.

Ана Мартинова-Баукова, Велико Търново