Колекция "Български поети": Кирил Борисов Николов

Представям ви починали български поети с избрани от мен техни произведения.
Публикуваме стихотворения от Кирил Борисов Николов, роден 25.01.1938 г., в с. Мламолово, Софийска област. Живее в София. Умира на 7 май 2018 г.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ


 
ДУХ
Духът не може да се умори –
плътта и тялото се уморяват.
Духът в нетленно битие гори
и в светлина невидима остава.
И пред неизмеримата му дълбина
пространството и времето се покоряват.
Той винаги е буден. В тишина
безплътната му власт се проявява.
 
СПАСЕНИЕ
Сред стресове и сривове живях
и опознах живота и съдбата.
С любов към хората белязан бях,
поникна състрадание в душата.
И в този странен и напрегнат свят
обикнах утринта и светлината.
О, светлите души ще възвестят
спасението бъдно на земята.
 
ДЕЛВА
Угасва пламъкът в очите,
а съм обречен в неговото име.
Ще се събудя ли отново – тебе питам,
ти, който си ми даден и те имам.
Загадката не е в това, че аз живея,
а в пламъка му, с които си отивам.
Сълза и огън от очите ще прелеят,
ако съм делвата, която се разлива.
 
УСЕЩАНЕ
Слънцето още не е залязло,
а луната вече изгрява.
О, на тази земя нищо напразно
не си отива и не остава.
На кого да благодаря за живота,
който земята ми даде?
И усещам космосът как ме подготвя
за велика мистическа радост.
 
ХИМН
Аз създавам всичко. Не се страхувай от смъртта.
Докосването на смъртта до теб е знак за нов живот.
Земята спи със семето. Крила поникват на тревата.
А ти си сред лъчите. И извор си, и няма да изчезнеш.
Ти си частицата от мен, създанието мое и за теб аз имам
достатъчно храна и въздух, достатъчно земя, небе и слънце.
Ти ще заспиш у мен. Ще те събудя – дете върху тревата.
Аз съм природата. Ти си човекът. И сме едно и също.
 
ПЛОДОРОДИЕ
О, хълмове на Пловдив!… Зреят под скалите ви смокини.
Узряват гроздето и ябълките. Зреят и зелените листа.
Узряват хората. Узрява тишината. Зреят бавните години.
Узряват мислите. Такова плодородие! От нея – от пръстта!
Под хълмовете древни тук намерих аз за свойте думи
и меч и щит. Преминах в утрото през амфитеатъра открит,
през мрамора му, през съдбата на артистите. Все тъй безшумно,
играта без да съм видял, щастлив и в плодородието скрит.
 
ЧЕРЕША
Цъфтят черешите, черешите цъфтят –
о, колко бяло, колко бяло.
И виждам, и разбирам твоя път –
как ти, душа, разцъфваш цяла.
О, цвят – роден от тъмната земя –
как в белота се ти преобразяваш?
Пчели в дървото кацат и звънят.
И само чисти помисли остават.
 
ДУМИ И МИСЛИ
Скали и борове. Вода и въздух.
Гласът ми, земьо, накъде ще отлети?
Къде отиват думите и моят тих живот?
Аз тялото оставям. Думите пази.
Скали и борове. Трева и въздух.
Издига ли се, земьо, мисълта сега?
Къде отиват мислите и моят смел живот?
Аз тялото оставям. Мисълта пази.
 
ТОЯЖКА
Тояжката на древните, тъй леката тояжка
превозно неизбежно средство беше.
Тя градовете свързваше и пътищата прашни,
на никого в ръцете не тежеше.
И мъдреците земни в дните свои трудни бяха –
до края, до смъртта си лека с нея.
И в древността отправили очи сега разбрахме
как страшно пътищата там белеят.
 
НЕБЕСА
Няма по-голяма тежест за сърцето,
няма по-голяма мъка за душата,
че детето ти живее на небето
и не можеш да го видиш на земята.
Работата си той тук е свършил вече,
в космоса го викат силите космични.
И духът му взет за небеса далечни –
висши сили там го пазят и обичат.
 
 
ЗА ТРЕТИ ПЪТ
Ти три пъти в различно време беше казал:
“Аз няма дълго да живея!” Да, тогава!
Сега като рисунка по антична ваза
аз смисъла на думите ти разгадавам.
Макар през детски плач, макар и екзалтиран,
макар за трети път и по различно време,
повтарям думите ти и сега разбирам –
ти знаел си, дете, небето ще те вземе.
 
 
ВЕЧЕР
Изгрява кървава луната,
изгрява кървава и пълна.
О, свети тя сега на брат ми
над гроба му оттатък хълма.
И той живее все тъй с мене,
с труда си, с паметта му свидна.
И моят свят съединен е –
там с неговия свят невидим.
 
 
ЧАСОВНИКОВА КУЛА
На всеки час тя бие. Но не виждам циферблата.
Повтаря двойно и отмерва всеки минал час.
Не ме смущават ударите. Те са толкоз кратки.
Смущава ме безименният и съдбовен глас.
И там във времето сега на някого дъхът замира.
Кръв нова се задвижва в своя първи кръг.
Какво е скръб и радост? Кулата все бие и не спира.
Издига се на слънцето безсмъртният жълтък.
 
 
ПРОРОК
В нощта ме спря пророк, пророк от древността:
не си за лунна светлина, помни, не си,
за огъня не си – възкръсваш в пепелта,
не си за пламък – пламъка ще угасиш,
не си дошъл за слънчевата светлина,
за земните лъчи, за звездните – не си,
ти сам гориш, но не по собствена вина –
любов и пламък – в космоса ги отнеси.
 
 
ИЗКАЧВАНЕ
Когато се изкачваш ти по планината,
не се готви веднага да се срещнеш с мъдростта.
Тя идва рядко, тя – невидима и свята,
тя вижда, чува и на всеки знае участта.
Върви в гората и се врязвай в тишината,
върви по-тихо, както в храм се влиза в утринта.
Навлез в духа и ще усетиш ти с душата
как всичко се издига постепенно над смъртта.
 
 
НАКЪДЕ
Зад неизбежното какво стои се питам –
там нова неизбежност ли стои?
Към ясновидците поглеждам, о, в очите –
печално взиране ми предстои.
Единствено и само слънцето очаквам,
изгрее ли – земята се върти.
А звездното небе е винаги еднакво –
духът ми накъде ще отлети?
 
 
РАДОСТИ
Аз ще потърся радостите неизпитани,
защото искам да позная този свят.
И вярвам, съществуват те в очите ни
и в звездните лъчи над нас блестят.
Аз знам – под слънцето и под звездите
ни чака радост, неусетена от никой.
Земя, благослови тогава дните,
в които тези радости ще ме повикат.
 
 
ПЛОД
За отминалата нощ така ти казах: спах,
а за деня отминал: бе добър, сред път.
Не бе така нощта – безсънна бе, със страх.
Не бе така денят – не провървя денят.
Така се казва, скъпа. В този кръговрат
на тъмния живот, на страшния живот
не знам дали ще издържим. Но този свят
ни обеща далечен и невидим плод.
 
 
ЧАШИ
Бутилката на масата в градината
остана неотворена.
И тихо сред просторите
съдбите ни различни се разминаха.
Сред вечерта се носеше ухание,
две празни чаши светеха.
Така и не усетихме
звъна в нощта под звездното сияние.
 
 
КРЕПОСТ
Не съм виждал никъде толкова много светулки
и такъв аромат на закъснели липи.
О, тук съм далеч от света, от слова богохулни,
тук самотен от мойта чаша ментална отпих.
Крепостта не познавам, никого тук не очаквам,
в нея отдавна живял съм – почти в старостта.
В тялото трусове идват – все по-силни от мрака
и светулките весело в душата блестят.
 
 
МЪЛЧАНИЕ
Оскверни се всяко тайнство, всяка тайна,
пусти са, без дух са вече сетивата.
Не признават ни свещено, нито святост.
Чистотата днес не съблазнява, майко.
Идват – няма вече близко и далечно.
Истината – пръстите каквото пипнат.
Разрушават, майко, всичко ще съсипят.
И мълчат в небето моите братя млечни.