Какво ни даде и какво ни взе 10 ноември?  

Есента е в разгара си. Листопадът също. Скоро за 36-и път ще отроним от календара и 10 ноември. Много вода изтече оттогава, много неща се промениха – за добро и за лошо. По отношение на политическата обстановка странно, че както тогава, така и сега в страната се усеща обичайното умерено недоволство в рамките на закона, но и някакво смътно очакване нещо да се случи. Каквото и да се случи обаче, сигурно е, че няма да е революция. И друг път е ставало дума, че, с много малки изключения, нашият малък, но героичен народ не е по революциите. Той чака все други да свършат работата.

За да отхвърли България византийското робство, трябваше да ни поведат куманите Асен и Петър.

За да се освободим от досадното турско присъствие, трябваше Руската империя през 1877 г. да подхване поредната си война с Турция и пътьом да изгони турците от българските земи. Докато Гърция и Сърбия разкараха турците, съответно още през 1830-а и 1840-а, при това без да се налага да им помага руската армия.

В социалистическите учебници погрешно пишеше, че комунистите дошли на власт през 1944 г., след като организирали Деветосептемврийското въоръжено въстание. Всъщност нищо не са организирали и никакво въстание не е имало. Имало е държавен преврат, извършен от професионалните превратаджии от Военния съюз Кимон Георгиев, Дамян Велчев и сие. Същите, които организират фашисткия преврат в България 10 години по-рано! Много членове на Военния съюз, като ген. Владимир Стойчев, влизат незабавно в БКП. А новият военен министър на Отечествения фронт Дамян Велчев на 9 май 1946 г. пише писмо до Бащата на народите генералисимус Йосиф Висарионович Сталин, в което писмо между другото четем: „Великите победи, които гениално командваната от вас Червена армия изтръгна с изкуство и сила срещу заклетия враг на всички славянски народи, завинаги ще останат като основни стълбове на новия свободен свят“. Силни думи. У нас така се прави. Например съдбоносното решение за назначаването на проф. Богдан Филов за министър-председател през 1940 г. е взето от съветника на царя Любомир Лулчев, който го съветва: „Понеже сега ще трябва с всички да сме добре, турете за министър-председател Филов. Та да бъде англо-филов или германо-филов. Както се наложи“. На другия ден Борис Трети издава указа за назначаването на проф. Филов за премиер.

Така през 1940-а посрещнахме германците на Орлов мост с цветя и пяхме „Лили Марлен“. През 1944-та посрещнахме руснаците с цветя на Орлов мост и пяхме „Катюша“. През 1944-та най-изявените агенти на Гешев станаха комунисти. През 1989-а най-големите комунисти станаха демократи. „И така, до края на света!“. Пророчески се оказаха думите на песента от филма апотеоз на партизанската борба „На всеки километър“, чийто съсценарист е невероятно талантливият български писател Георги Марков. Същият, който по-късно премина на работа в Радио ББС и заплати с живота си за това.

Та, да се върнем на листопада и наближаващия Десети ноември. Събитията около тази сакрална дата, която предстои да честваме за 36-и път, се развиха в унисон с българската политическа и народопсихологическа традиция. На 10 ноември 1989 г. революция пак нямаше. Само преди това се забелязва, че червената звезда на партизанския отряд „Чавдар“, който рекрутира плеяда полуграмотни кадри, десетилетия управлявали България, започна да залязва. Укрепнали по хълмовете на времето и върховете на държавата „чавдарци“ си повярваха на легендата, че са герои и че народът трябва вечно да им е задължен. Хората внимателно мърмореха под сурдинка срещу властта. Но като цяло обстановката бе спокойна. Това не го казвам аз, казва го американският топполитолог и съветник на президента на САЩ Джими Картър Збигнев Бжежински. През 1988 г. в своята книга „Големият провал“ той отбелязва, че по това време: „В България няма криза и обществото е достатъчно устойчиво, без сериозна вътрешна опозиция“.

Бъдещите демократи си налягат парцалите и устойчиво служат на режима на Тодор Живков. Бъдещият ултрареформатор от световна величина Иван Костов прилежно преподава политикономия на социализма в Техническия университет „Карл Маркс“ в София. Бъдещият президент Желю Желев е философ в СУ „Климент Охридски“ и убедено твърди, че е марксист. Бащите на най-върлите днес демократи завеждат отдели в ЦК на БКП. Като например на днешния гуру на либерализма Иван Кръстев. И прочие, и прочие. Вече ми омръзна да ги изброявам. Само в Държавна сигурност цари паника, където трескаво назначават дисиденти. Там вече са наясно накъде отиват нещата.

Глобалните демократични процеси в един момент нарушават тази идилия от късния комунизъм. В СССР избухва Перестройка. Двата антагонистични свята се срещат и се договарят в Малта и съдбата на Тодор Живков е решена. На 10 ноември той е свален с образцов дворцов преврат, на който, ако бе жив, би завидял и самият Кимон Георгиев. Тогава комунистическата диктатура на пролетариата беше свалена от самите висши комунисти, водени от Андрей Луканов и Петър Младенов. Докато демократичните сили или никакви ги няма, или изчакват и се ослушват да видят какво ще стане. И стана тя, каквато стана. Докато изчакваха, по-първите комунисти перфектно реализираха плана си за преобразуване на политическата си власт в икономическа. И ето че вече 36 години продължават да управляват – те, техните деца и внуци. И според тях – с пълно право. Ние свалихме старата власт, сега на нас се полага да берем плодовете и да блажим!

Навремето соцпоетът Цветан Ангелов публикува стихотворението „Добрият празник“ във в. „Народна младеж“, което започва така:

„Девети септември ми купи палтенце
И каза Честито, Честито, момченце!
Девети септември ми купи сандалки.
Да припкат – заръча – краченцата малки“. И т. н.

Хубави рими, но поетът е пропуснал да отбележи, че добрият празник е купил на момченцето палтенце, но е отнел за дълго свободата на родителите му. И следващият празник 10 ноември трябваше да поправи тази грешка. Уви. Голяма част от българите, на които им бе върната свободата, я разбраха погрешно: че свободата в икономиката е свободата да крадат, да лъжат и да крият данъци, свободата в обществото е да не спазват законите, да не пращат децата си на училище, да чакат само от държавата да купува палтенца и сандалки на децата им, а те да преживяват на социални помощи. Въобще каква я мислехме, каква стана…

Разбира се, това стана не наведнъж, то бе процес. И всичко започна от върха. Рибата се вмирисва от главата. Сега с носталгия си спомняме с каква еуфория и положителна енергия тръгна 10 ноември. Първите парламенти, Великото народно събрание бе пълно с уважавани личности и експерти – известни писатели, артисти, спортисти, икономисти, финансисти, адвокати: Гиньо Ганев, Петър Берон, Анжел Вагенщайн!, Йордан Василев, Петър Дертлиев!, Борис Димовски!, Милан Дренчев, Желю Желев!, космонавта Георги Иванов, Любен Корнезов, Кирил Маричков!, Леда Милева!, Васил Михайлов!, Георги Мишев!, Валери Петров!, Стефан Продев, Нешка Робева!, Светлин Русев!, Стефан Савов, Петър Слабаков, Александър Чирков! Наистина цветът на нацията! Заседанията на Народното събрание се следяха със затаен дъх, както навремето французите са следели парламентите при Великата френска революция.

Всичко изтече в канала. Ден след ден, година след година, избори след избори в българския парламент влизаха все по-некачествени и по-несъстоятелни хора. Те приемаха все по-некачествени и лобистки закони, а с разюзданото си поведение даваха катастрофален пример на обществото. Което накрая възприе, че неграмотността, агресията и безхаберието са норма. А културата, умереността и интелигентността са слабост. И защо да се чудим сега, че непълнолетни деца се бият и убиват по моловете? Те гледат от парламента, където хора с психични проблеми през ден се обиждат на идиоти, алкохолици, дегенерати и си налитат на бой, а квесторите се чудят как да ги разтърват.

Като теглим чертата, ще видим, че и 10 ноември, като повечето ни важни дати в историята, е доста спорен. Той донесе на малцина богатство, на мнозина бедност, на някои позор и на никого безсмъртие.