Публикуваме стихотворения от Димитър Стойчев Николов, роден на 29.01.1928 г. в село Синдел, Варненско. Завършва Института по български език и литература. Живял във Варна и София. Член на СБП. Умира на 13. 05. 1993 г. във Варна.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
САНТИМЕНТАЛНА ЕЛЕГИЯ
Ах, ела! Раздвижи мойта кръв!
Нека стана пак юноша глупав.
Да се влюбя във тебе пръв,
да повярвам, че всичко е хубаво.
Всяка трезвост у мене стопи,
както южния вятър стопява
снеговете. И трепват липи,
и потоци за миг зашумяват,
скачат лудо овраг след овраг,
но далеч е, далеч е морето…
И нестигнали морския бряг,
стават влага потребна в полето.
Ах, ела! Раздвижи мойта кръв!
Нека стана пак юноша глупав.
Да се влюбя във тебе пръв,
да повярвам, че всичко е хубаво…
СКИЦА С ВЪГЛЕН
Момичето със черните чорапи,
момичето със траурни крака
седеше на една самотна маса
и пушеше.
Цигарата навиваше спирала.
Една спирала
синкава и възходяща,
по която
(както казват философите)
върви живота…
Седи момичето
и пуши.
Краката му навярно си почиваха…
А беше тъжно.
Какво жалеше момичето?
***
Ние с тебе имаме много врагове.
Големи и малки,
видими и невидими.
Нас ни заплашват много неща:
твоето минало на жена,
моето настояще на мъж…
Нас ни заплашват много неща.
Но ние с тебе чакаме дете.
Ти трябва да осъдиш миналото,
аз трябва да повярвам в настоящето.
Това го иска бъдещето…
ЕСЕННА СЕИТБА
В земята отиват
най-здравите,
най-чистите…
В земята,
под ботушите на редосеялката,
падат,
падат
най-здравите,
най-чистите,
избраните зърна…
Ще дойде снегът
и ще иска да заличи всичко.
Напразно.
Бъдещето всеки ден
ще изтегля зърната нагоре.
Нагоре…
Има нещо тъжно
и велико в това…
Черносини мастилници - собственост на
неграмотни.
Синьочерни релефи, като релефа на мойта
родина.
Асфалтови бази, от които направиха толкова
гладки пътища.
Биволи!
Вие лежите в тинята на моето детство
и слънцето боде с остен гърбовете ви.
Неохотно се изправяте и тръгвате.
И все дъвчете нещо… джентълмени…
Вървите бавно и величествено сякаш на смърт.
Тинята - съсирена кръв - капе върху вашия път.
Биволи -
негри сред бялата раса на говедата,
вие лежите в моето детство
като Африки.
Възседнал на баща си раменете,
аз виждах хълма и конете,
препускащи…
И в детските ми мънички гърди
препускаше: „Ах, кой ще победи?”
Но само след минута на финиша
пристигна кон запенен, тежкодишащ…
Тълпата викаше, а аз
мълчах, изгубил ум и глас…
И просто идеше ми да заплача -
похвали получаваше ездача!…
Коне! Коне!
И слизах аз от бащините рамене.
Аз познавам устието на Камчия.
Белите зъби на вълните
хапят и блъскат,
хапят и блъскат
водите на Камчия.
Но тя не се връща назад.
Тя върви бавно,
носейки в себе си
горчилките на много прагове,
умората от сухи облаци,
пиявиците на дъждовалните машини…
Морската вода е тежка вода.
Тя се бои
речната да не отнема тежестта й.
Затова така злобно
хапе и блъска
водите на Камчия.
Но тя не се връща назад.
Тя върви обречено бавно,
за да бъде морето голямо и хубаво…
Всички търсеха богове…
Само ти единствен - човек!
Страхове.
Богове.
Векове.
И най-умният - двайсети век! -
Никому не трябват богове,
всеки търси човек.
Жените гледат пролетта с гърдите си.
Кръвта й светло заиграла
в зелените пожари от предчувствие -
проблейване, което изтънява
в живителната струйка мляко…
Жените гледат пролетта с гърдите си.
Жените гледат лятото с телата си…
Достъпно стръмни в голотата си
и осъзнали краткостта на зноя,
те пият жадно бронз от слънцето.
От бронз отлива се безсмъртие…
Жените гледат лятото с телата си.
Жените гледат есента с ръцете си -
жертвоготовни като падащ лист…
Отлитат багри от гнездата си,
оставяйки след себе си очакване…
Жените гледат есента с ръцете си.
Жените гледат зимата с косите си.
затоплени от бяла смърт,
ще оживеят ли сезоните?
Жените гледат зимата с косите си.
Внезапният Искърски пролом
с вечния дядо Йоцо,
който гледа…
След тъмното минало на тунелите
релсите блестят като истини,
от които не можеш да излезеш.
Варна - София,
София - Варна
всеки ден,
всеки час
цял живот…
Ти ли минаваш край полето
или полето минава край теб?
Маковете издигат червени флагчета:
- Спри, ела при нас!…
Но как да излезеш от релсите?
Спални вагони,
вагон-ресторанти,
пътници с пътни и дневни,
пътници безпътни и пътни…
Траверсите са търпеливи.
Зелените очи на моята спътничка
обещават зелена улица…
Но как да излезеш от релсите?
- Всички билети, моля.
Вашия билет?
- Аз съм без билет…
- Не се шегувай, момче!…
Всички билети, моля …
Светофарите се усмихват.
Но как да излезеш от релсите?
А и този дядо Йоцо,
уж заспа, а все гледа към нас.
- Гара Варнаааа.
Тук релсите свършват.
Започва морето.
Тези, които се плашат от морска болест,
да се върнат във София.
КОЙТО НЕ ЗНАЕ
ОЩЕ ДА ГОВОРИ
Сине,
ти нямаш минало.
Твоето минало съм аз.
Ти си моето бъдеще.
Бъдеще мое.
Ти си от бедно семейство.
Аз съм от бедно семейство.
Срамуваш ли се?
Аз се срамувах.
О, колко се срамувах, че съм беден!
Винаги ли срамът е оцветен в червено?
Аз нямах бузки да проверя.
Винаги ли детството е в къси панталонки?
Моите бяха ни къси,
ни дълги.
Всичко беше тъй осезателно,
както свирката на влака, в нощта
който профучаваше през нашето село…
О, колко се гордеех, че съм беден!
Във всяка автобиография аз пишех:
„Произхождам от бедно семейство”.
„Произхождам от бедно семейство…”
Не забогатях ли незаконно с бедност?
Мълчиш…
Но защо те питам?
Всичко това за тебе ще бъде минало,
бъдеще мое!
Тогава
ти ще седнеш край детското кошче
и ще напишеш:
„Сине,
ти нямаш минало,
твоето минало съм аз,
ти си моето бъдеще…”
И така нататък.
Ти идваш
чист като детска душа.
Затова ти се радват само децата.
Възрастните не умеят.
В своите предвидливи палта
те дори не съзнават това.
Така прекарват зимата по-леко…
Аз ти се радвам, сняг!
Не мисли, че искам да мина за дете.
Ти си вече в косите ми през всички сезони.
Както по върховете.
Не мисли, че искам да мина за връх!
Върховете са само сравнение…
Аз ти се радвам, сняг!
Ти идваш при нас тъй тихо,
сякаш се срамуваш от чистотата си…
Ти идваш,
за да прикриеш грозотата.
Затова ти се радвам.
Ти идваш,
за да оценя топлината.
Затова ти се радвам.
Ти идваш,
за да зарадваш децата.
Затова ти се радвам.
Целувам те,
недокоснат,
нецелунат,
неутъпкан
сняг!
Все още няма коментари