Най-дълбокото място на планетата е бездънна рана, отворена в сърцето на Тихия океан – Марианската падина. На повече от 11 000 метра под морското равнище, където слънчевата светлина не прониква и налягането може да смаже подводница като хартиена лодка, се простира свят, който не принадлежи на човечеството. Там в мрака обитават същества, неподвластни на еволюцията такава, каквато я познаваме. Сенките се движат без звук, очите светят в пълен мрак, а телата пулсират в ритъма на някакво древно дихание, което идва от дъното на света.
Сред най-зловещите създания в тази непрогледна бездна е акулата гоблин, която е там от милиони години. Тя наподобява мутация между риба тон и друго, доста грозно животно. С удължена, плоска муцуна, полупрозрачна кожа и изскачащи челюсти, които се стрелкат напред като капан, този хищник прилича повече на призрак, отколкото на риба. Дори опитни изследователи мълчат при вида му, сякаш нещо древно и демонично ги гледа.
Още по-дълбоко живее рибата дракон, с блестящо черно тяло, биолуминесцентни органи и зъби, по-дълги от самата ѝ глава. Очите ѝ са почти закърнели – тя не разчита на зрение, а на усещане за вибрации. Движи се като зловещо привидение в тъмнината, а ако бъде обезпокоена, реагира с вълна от синкаво сияние, която проблясва като предупреждение. Местни рибари в тихоокеанските острови я наричат „призрачната дъщеря на морето“ и отказват да говорят за нея след залез.
А на самото дъно, там, където натискът изстисква въздуха от всичко живо, се носи слух за нещо по-голямо. Нещо, което никой още не е видял изцяло. Огромна сянка, регистрирана от сонарите – с размерите на цял подводен град. Според някои източници тя се движи бавно, пулсирайки със собствени енергийни импулси. Наричат я „Шепнещата бездна“. Понякога, когато апаратите на изследователи се спуснат твърде дълбоко, оттам се чуват звуци – дълбоки, дрезгави, вибриращи – сякаш самата Земя говори.
Съществуват документирани срещи с риба психеделик, малка на пръв поглед, но с халюциногенен ефект при досег с кожата ѝ. Моряци твърдят, че след контакт с нея виждат образи на удавени хора, крещящи без звук.
Има легенди, че в най-дълбоките процепи, където дори водата изглежда по-гъста от смола, спят Пазачите – същества без плът, но с умове, стари колкото времето. Те не плуват, те не ловуват – те чакат. Оцелелите от подобни срещи са малко и всички те описват едно и също: усещането, че нещо огромно и древно ги наблюдава.
Все още няма коментари