Надпреварата на „Дондуков“ 2 е заредена с взрив  

Все по-често политици, коментатори, анализатори говорят за предстоящите догодина президентски избори. Естествено, първото, върху което се фокусира общественият интерес, е името на бъдещите кандидати. Доколко сериозни са заявките дотук, какви са интересите на партиите, какво очакват гражданите – нека се опитаме да дадем отговорите на поредица от въпроси, бележещи нарастващия интерес към предстоящите политически месеци.

Първото, което определя бъдещите ходове както на отделните личности, така и на политическите субекти, е прогнозата за това какво ще се случва до лятото на следващата година и как то ще повлияе върху конкретното позициониране към момента на започване на активната кампания за президентския вот. Разбира се, веднага можем да кажем – присъединяването на България към еврозоната ще е решаващ фактор. По-скоро тук въпросът е доколко правителството ще успее да овладее съпътстващите този процес проблеми, пред които ще се изправи обществото, отделни социални групи в него и всеки българин. Ключово е действието на правителството и, разбира се, неговата стабилност. Засега правителството не се радва на особено доверие, но липсват и категорични сигнали за негативна тенденция. Този застой – нито положително, нито отрицателно – се дължи на нагласата на българите да търсят стабилност в очакваните от тях критични ситуации както в национален, така и в международен аспект. Динамиката на процесите в политиката, а оттам и в икономиката е толкова висока, че води до нарастващ интерес и търсене на информация – процес, който се развива в условия на повсеместно недоверие както към официалната, така и към информацията в мрежите. Оттук поведението на обществото изглежда като поведение на изчакване.

В тази като че ли статична ситуация протичат процеси, които натрупват мотиви и създават нагласи за действие, които не са се изявили на повърхността. Така социолозите показват като че ли едни и същи данни месец след месец, защото те не могат да регистрират онова, което още не се е превърнало в категорично мнение или позиция за действие. Политиците от своя страна не могат дълго да чакат да се проявят ясни тенденции и следва да вземат решения и да правят прогнози, без да са наясно с реалната картина, което води до риск да се подведат по собствените си желания и оценки, които невинаги отчитат реалната ситуация. В такива моменти е важно да знаем какво е сигурно и какво може да се промени.

И така относно правителството като ключов фактор, чиито действия ще определят параметрите на възможните резултати на бъдещите президентски избори. Липсват индикации, че е възможно до края на годината да има предсрочни избори. Следователно вниманието се съсредоточава върху бюджета – т. е. върху ресурсите, които ще може да използва правителството за осигуряване на преход от лев към евро без сериозни катаклизми в живота на българите. Какво ще се предвиди за икономиката, т. е. за гаранции на тези доходи, които вече имаме. Какво ще се предвиди за гарантиране на повишаване на доходите, което дава хоризонт на доверие, че качеството на живота на отделните групи и индивиди няма да пострада. Какво ще даде бъдещият бюджет за отваряне на перспективи чрез развитие на качеството на образованието, здравеопазването и социалните грижи. Тези и още въпроси ще получат отговор буквално до месец и ще стане ясно дали се гради стабилна конструкция, в която основата е в бюджета и следват действията по реализация на стъпки към някаква позитивна перспектива ако не на развитие, то поне към превенция от разрушаване. Което означава – първите 6 месеца ще са важни не толкова дали ще оцелява това правителство, а дали ще може предвидимо да се стигне до предизборната кампания за избирането на нов президент. Ако до март няма сътресения и нарастващ протестен потенциал, можем да прогнозираме, че до президентските избори няма да има предсрочни избори.

Вторият въпрос е как ще влезем в президентската надпревара. Не е изключено тази съществуваща стабилна нестабилност на управлението – със сигурност тя ще бъде поддържана от управляващите, а опозицията, също така със сигурност можем да твърдим, ще се стреми да я наруши – да бъде взривена не през лятото, когато могат да се насрочат предсрочни избори, а буквално в навечерието на президентските избори. Ако опозицията не успее да разклати управлението и да създаде ясно действаща тенденция към намаляване на електоралната подкрепа към партиите в управлението, то тя може да прибегне към последен коз – грандиозен скандал през септември, който да преформатира електоралните възможности на кандидатите, които ще имат вече заявена подкрепа от различни партии. Днес е невъзможно да се предвиди нито дали такъв радикален ход ще бъде използван, нито какъв ще е неговият резултат. Това, което можем да кажем, е, че подобен ход може както да унищожи основния противник, така и да доведе до самоунищожение. Затова към подобен ход обикновено се прибягва при липса на успех на приложените до този момент тактики и до срутване на предизборната стратегия, която не може да доведе до постигане на предизборните цели.

Така стигаме до личността на кандидатите. На практика и при липса на особено изостряне на ситуацията, и при кризисна ситуация личността на кандидатите за президент остава ключов фактор. Защото става дума за мажоритарен избор, в който личността на кандидатите носи допълнителен ефект или дефект на кампаниите. Освен това все по-ограниченото електорално присъствие на партиите и затварянето им в твърди ядра, или т. нар. партизански електорат, се нуждае от допълнителен електорален ресурс, който може да донесе една силна и печеливша фигура. Това са и част от аргументите, които днес доминират в главите на политиците, когато трябва да вземат решение Кой да е техният кандидат.

Има очевидност на печеливш кандидат – десните избиратели в момента са мнозинство. Разбира се, от онези, които са решили да гласуват. Затова проблемите са няколко. Единият е възможно ли е да имат кандидат, който да обедини десния вот? При това обединението може ли да стане на ниво партии, или е възможно да стане въпреки партиите? Виждаме, че вече има заявка както за възможност за общ десен кандидат, без да е ясно технически как ще се случи това между ГЕРБ и ПП-ДБ. Има и заявка за първични избори за десен кандидат, като тук проблемът е освен процедурата, защото такива избори ще се провеждат за първи път в такъв формат и с толкова участници – проблемът е кои ще са кандидатурите, как ще се направи кампанията, защото без такава и договореност между политическите партии как тя да се осъществява първичните избори ще бъдат превърнати в инструмент за манипулация както на десните избиратели, така и на партиите. Възможен е и трети вариант, който да следва вече установената печеливша формула на президентски избори – разбиване на вота между много кандидати на първи тур, което гарантира контрол върху това кой от кандидатите ще отиде на втори тур, и на втори тур създаване на ситуация на неизбежност, т. е. на предварителна яснота кой ще победи. Подобен вариант изисква поддържане на диалог между политическите сили и създаване на ясни вектори за договаряне на подкрепа за втория тур.

В заключение, към този момент никоя партия няма да назове своя кандидат. Яснота по имената ще започнем да получаваме в началото на лятото, т. е. след около 6 месеца. Защото тогава ще е ясно точно каква личност, точно с какви качества може да донесе постигане на целта – влизане във втори тур, или – защо не, победа от първи тур. В едно не можем да се съмняваме днес – във важността на успеха на президентските избори за всяка една от политическите партии. Да, те ще си поставят различни цели. Например за ПП-ДБ това ще е възможност да обявят, че са победили мафията. За „Възраждане“ – че са успели да си оградят избирателите от мераците на други радикални партии и на бъдещи политически проекти да ги привлекат за свои избиратели. За ГЕРБ това е възможност да приключат войната с президентството и да се съсредоточат върху изпълнителната власт и местните избори, които са основни приоритети за тях. Някои участници ще искат да се прославят, други – просто да се покажат. А за българите тези избори са очаквана гаранция към успокояване на дребнавите, персонални и далеч от техните нужди политически страсти, за да се формулират и следват национални приоритети – например икономическо развитие, конкурентоспособност и оттук – повишаване на качеството на живота ни. Спасението на рационалността досега не бяхме търсили на избори, но едва ли цари оптимизъм, че ще успеем да го намерим.