Работим 40 години, за да мизеруваме с жалки пенсии! Българино, ти сит ли си, доволен ли си и докога ще търпиш всичко това    

Българино, даваш ли си сметка кое е наред днес в тежкия, труден и поруган твой живот? Чудя се откъде да тръгна, за да ти докажа, че нищо, абсолютно нищо не е наред. Депутат се възмущава от жалките пенсии от 600, 700 лв. за съзнателен трудов стаж от 40-50 години. Друг твърди, че битието определя съзнанието. Но мъдростта говори най-вярно и точно: „Гладна мечка хоро не играе“, „Гладен човек мръсно гледа и зло мисли“, „Празен чувал изправен не стои“, „Ситият не вярва и не мисли за гладния“.

Затова те питам, ти сит ли си, доволен ли си?

Ако ти е трудно да отговориш, отвори си хладилника, излез и погледни двора си, опустошен от поредните горещини. Вдигни поглед и огледай къщичката си, твоята и тази на съседа. Стените напукани, покривът хлътнал и протекъл – плачат за ремонт. Но ти кършиш ръце и питаш с кое най-напред да се захванеш, като пенсията – твоята и на съпругата ти, се стопява за дни? Гледаш да платиш тока, водата, да подсигуриш важните за здравето и живота ти лекарства. Свършват париците ти, за да могат „другите“ да живеят в охолство, разкош и разгул. Не си ли задаваш въпроса: Защо работих 40-50 години? За да мизерувам днес ли и да се чудя как да свържа двата края до следващото подаяние, наречено пенсия? Защо аз мизерувам, а чиновник в провинцията за около 15 години е натрупал 12 милиона? Защо държавен служител има имоти за 30 милиона, а местни деребеи по 17 млн. лв.? Защо подобни трупат милиони, а аз броя жълти стотинки, молейки се да оцелея?

Доведен до това дередже, нямаш желание и възможност в магазин да влезеш, защото цените в него скачат като луди, бясно хвърчат нагоре всеки ден. Нямаш желание да се разходиш из селото или града, защото и там е несигурно. Страхуваш се отгоре ти да не връхлети пиян, дрогиран или такъв с купена шофьорска книжка шофьор. Имаш искрено желание да отидеш на кино, на театър, но скъпите билети не са съобразени с твоя бюджет. Желанията и потребностите са безброй, а възможностите ти н-у-л-а. Виждаме с очите си как се топим като народ, как изчезваме, а шепа наглеци стават все по-богати. Пари за нормализиране и увеличение на пенсиите вечно няма, но пък в замяна на това расте броят на ненужните служители.

Тези, които наричаме „управляващи“, над 35 години правят живота ни мизерен и несигурен. Е, не дойде ли най-после времето да изпитаме срам и да си зададем въпроса: Защо и докога ще позволяваме всичко това?
 
Валерия Стефанова