Колекция "Български поети": Георги Дзивгов

Представям ви починали български поети с избрани от мен техни произведения. 
Публикуваме стихотворения от Георги Дзивгов, роден на 16 август 1903 г. в София. Починал на 18 февруари 1986 г., на 82 г.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

 
ХЪЛМОВЕ
Нощта гореше като син пожар,
и музиката свиреше, и ние
сред пръснатите хълмове се криехме
със пътищата, тръгнали пред нас.
 
Небето беше ниско, ветровете,
залъхали, допираха едвам
страните ни, опити от страстта
на небосклона, от звезда по-светъл!
 
Кръвта ни възхитена ни люлееше
един към друг: един до друг, сами,
ний чакахме да мине тоя миг,
да почне друг - и в него да се слеем.
 
Да затекат свободните вълни,
в които искахме да се забравим:
да слушаме като всред храм изправени,
да пее в храма святият ни химн.
 
Ти, в своите очи горяща цяла,
да ме погледнеш в хиляди цветя,
извиращи от моята душа
и падащи пред дрехата ти бяла!
 
Усмивката ти жива да трепти
по устните, които ме целуваха,
и нашата любов без край да плува
през тези летни, топли тъмнини.
 
О, песен, ти не ще се свършиш никога -
къде потъваш, тих и скрит екстаз,
къде изчезва тази нощ, и аз,
и звуците, с които тя ме вика?
1935
 
ПОГЛЕД
На светлата платформа ти стоиш
и погледа ти се отдалечава,
за да изчезне с тебе в тъмнината
и в мене за последен път пламти!
 
Край нас тълпата вече се разпръсва,
колите си отиват, този град
гори като широк, тревожен ад,
опразващ се в площадите си късни.
 
О, чудо, о, мъчителна тъга:
в очите ти светът се цял разтваря
и цял изгаря в техните пожари
и с тебе ще потъне във нощта!
 
Какво ми казваш, поглед непроникнат,
като прожектор в мен дълбоко впит,
какво в нощта ти синя се разкри
и в сълзи иска в тоя миг да бликне?
 
Прощаваш ли, упрекваш ли ме тайно -
не ще узная никога, и ти
като картина вечно ще мълчиш
и ще заминеш в пътя си незнаен!
1935
 
РАЗСЪМВАНЕ
Кажи Ми, за какво са тия сълзи,
които не престават да текат:
виж, Аз наистина стоя пред тебе
и все те гледам - в чудната ти скръб!
 
По тези непрекъснати поляни
те водя като в светъл океан,
нощта сега отива тъй далече,
и в нея зрее близката зора.
 
Виж, белите нахлуващи пожари
над хълмовете раснат, и денят
ще рукне в тях, ще рукне с буйна ярост
и всичко в него в миг ще заблести.
 
От Моите очи сега изтича
лазурът, в слънцето за миг открит -
зората от гърдите Ми извира
в червени ленти, и гори пред нас!
 
Виж, планините вече са червени,
коленичи: те греят, те горят:
те греят от просторната Ми кръв,
и гръмват звуците на чудни пения!
1935
 
ПРЕД ЗОРАТА
Сред звуците на ангелските пения
ще ме посрещнеш, беден мой баща,
а срещу нас високата зора
ще дига ридовете си червени!
 
По пътищата ще вървят войските
към белите сияйни върхове,
отдето ще се вижда до насита
България и нейното поле.
 
И ние всички там ще коленичим
пред святата, обикната земя,
и ще положим свойте знамена
и със венците си - ще я обкичим!
 
И слънцето могъщо ще се лее
сред празника прииждащ и могъщ,
а небесата ярки ще текат
и като кръв ще се струят над нея.
1935
 
БУЛЕВАРДИ
Ти между тези жълти сгради си дошъл
всред възела на нощните артерии -
те в пъстрата си светлина треперят
и трескаво се гонят през града.
 
Тълпите в осветените театри
като в ковчези ноеви стоят:
една след друга сцените стоят,
а сякаш в тях - се носят небесата.
 
Когато те излизат, чудна песен
дълбоко в булевардите звучи
като небесен и гръмовен химн,
подет, в нощта гореща, от оркестрите!
 
Железни, мостовете ги очакват
да хукнат с тях през мрака настървен,
погълнат от узряващия ден
и проглушен от бесновато тракане.
 
Те сякаш някого в триумф сега
ще понесат в площадите огрени,
и като в бунт ще запищят сирените
пред прага на самия океан.
 
Над всичко - облаците летни плуват
и ти ме носиш, радостна вълна
на шествията, втурнати в нощта
сред песните на моето пътуване!
1936
 
МОРЯЦИ
Моряците са пръснати по кораба -
те тръгват вече в южното небе
надолу, към изгряващия ден,
люлян от топли, фосфорни простори.
 
Въжа се спущат, кипнали се дигат
талазите зад синкавия кей,
завиват с рухо яркия басейн,
на бели стълпове в нощта - изригват.
 
Без шум се носят мачтите и сякаш
тъчат в небето радостни платна
от въздух и лазурна светлина,
над нас високо метнати през мрака.
 
Запътена пред погледа ни, светва
надигнатата над стени вода,
с просторните си ревнали недра,
летяща като млечен път - след вятъра.
 
На дъното са светлите крайбрежия,
разлени в изгрева висок и бял,
протекъл като разгорен метал
в зарите на лазурните залежи.
 
По тях сега като миражи чакат
безсънни, градовете пълни с дим
и нашия възторг неугасим,
готов да блесне ален сред зората!