Публикуваме стихотворения от Воймир Асенов (Воймир Асенов Лазаров), български писател, роден на 1 юни 1939 г. в гр. Петрич. Умира на 24 юли 2013 г. в София на 74 години.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
СНЯГ, СНЯГ…
Сега наистина дохожда Зима –
сезон на Свят и възраст вкочанени –
витае тишина… безсъние необяснимо…
Студено е и красотата е студена.
Листа, треви и гласове – изчезват.
Наоколо е бяло, но едва ли чисто…
Небето стъклено е бездна звездна.
Сняг, сняг, а земните богатства липсват.
И само слънцето все още багри
пред изгрев облак, планина пред залез…
Къде съм аз? Пред зима или старост?
Затрупва сняг и спомена прощален…
БАЛАДА
В памет на Христо Фотев
Сънят е отражение на спомен,
а в него има минало и бъдно.
Сънят е път и камъчета ломени
подрежда Времето в настилка плътна.
Под сянката на пеперуди есенни
сънувах, че съм нейде в град античен.
Като в пиеса ти бе там – до Кесаря,
но знаех, че си моето момиче…
А аз бях роб. Аз там бях гладиатор
и се сражавах в боя откровено,
но съдеше безмилостно тълпата
и мойта кръв обагряше арената…
Но аз бях жив и щом се появявах
не с „Аве, Цезаре!“ шептях просия,
а виках аз и аз те благославях
с прощалното към теб – „ Аве Мария!“.
- Аве, Мария! Ангел мой – пази ме! –
изричах аз и в теб се вричах…
Днес влюбените са непобедими,
защото ние звездно се обичахме!
Ала Поетът бе от власт подмамен
и нямаше кой нас да ни възпее –
не си днес в мраморните монограми,
не съм днес в каменните мавзолеи…
Но Ти бе с мен! Аз имах вдъхновение,
а нашата любов бе свята трайност.
Днес пясъка на страшната арена
от мойта кръв е претворил мозайка…
Там ангел бял към ален гълъб литва
и в ален облак пърхат пеперуди…
Не вярваш ли? Закрий със длан очите си!
Видя ли, че не искаш да те будят…
19.10.2008 г
ПРЕДСТАВА
Не музиката,
а представата, която тя внушава –
мелодията и картината,
която в теб възниква –
картината, която виждаш ти
чрез звуците и цветовете –
сън наяве е!
И думите,
които ти изричаш –
няма да измисли вече никой!
В това е смисълът
на всяка стихотворна песен
и на рисунката,
създадена от теб чрез словореда.
Това е онзи Миг неповторим
или Импресия,
след който тръгват чувствата ни
по света неведом…
В природата се скита Дух преселник,
Дух предвечен.
Той търси где да спре
и где да отпочине…
Не чу ли трелите на Славея –
отлитнал вече?!
И не видя ли – Вятърът –
по пътя прашен как отмина?!
Уви!… Духът не е със нас
завинаги!
СКИТНИК
Что ищеть он…
М. Ю. Лермонтов
Всеки скитник носи болка,
колкото небесна шир.
Той е като тъжен облак,
погнат с вятърен камшик…
Той е безответен повик.
Той е страдаща душа,
към която никой – обич
не изпитва, няма жал…
Всеки скитник е самотник –
няма пристан, няма дом.
Той като самотна лодка
търси своя вълнолом…
По неведоми маршрути –
Бог накрая ще реши
кой, къде, кога – залутан
своя стон ще утеши!
Но скиталец Дух не кротва!
Погнат с вятърен камшик,
облакът не хвърля котва –
него гръм ще разруши!
КАПИЩЕ
Това не е трева, не е трева –
това е шир, покрита с песни.
Под лунната магия, свел глава,
аз чувам да ечи оркестър…
Той свири в този нощен свят зелен.
Извира музиката – никне…
И хор брътви току до мен,
но аз не виждам никой, никой…
Това навярно ще са праотци,
дошли край древната жарава –
та чуйте: хиляди свирци, певци
прославят своята държава!
Тревата ври… Премина ветрогон –
комета или кон премина!
Звездите върху този небосклон
са четирилистни детелини…
И аз в дълбок поклон съм свел глава,
мълча и слушам тук унесен…
Това не е трева, не е трева –
това е капище за песни!
КОСИТБА
Как дойде през косеното боса?
Ти си росна и с устни студени.
Намажи си петите със восък,
че тревата е остро – зелена.
Ти пристъпваш по котешки, тихо.
Гъделичкат ли тия тревички?
Преди малко тук имаше вихър
от пчели и от тичинки…
Ох, измъчи ме тая коситба!
Дай ми малко вода да отдъхна.
Ти навярно от хълмите идваш
и видя мойта риза, че съхне…
Как разбра, че съм тук? Кой ти каза?
Бях отдавна на твойте години…
Значи ти и тревата нагази…
Детелина си ти, Детелина…
ПРОЗРЕНИЕ
Не чуваш ли, че се задава буря?
Огледай бързо хоризонта – ето там,
където облачните биволи се втурват,
се вдига вече прахоляк и плам.
Небето и Земята се прегръщат.
И ти си сам сред тази шир и длъж,
и ти си част от тази страст могъща,
но в нея няма ни сълза, ни дъжд.
И само електричество минава
през теб и целия околовръст,
и ти сега си буреносен дявол
с душа на ангел, недокоснал кръст.
Зърното, дето утре ще покълне
в земята, за да върже звезден клас,
сега в гърдите ти е кълбовидна
мълния
и част от тази всемогъща страст.
Тя идва като бурята – стихийно –
закрива Образът и пада мрак,
но в теб като в монашеска килия
избухва кълбовидният маяк.
И неговата светлина прорязва
мъглата, Времето и мисълта.
Когато най-обича, Бог наказва
с прозрение, но и със самота!
И ти сега си едно чудо само.
И бурята за теб е епилог,
където като болка посред пламък
рисува слънчогледите Ван Гог!
СИМФОНИЯ
Един Гаврош през Първата световна,
един гамен през Втората световна –
(и той умря бездомен на площада)…
И само Смирненски бе най-виновният,
а пък Вапцаров бе най-безпощадният.
И пак Поетът е антенна лира,
тревожно с бъдещето разговаряща.
Какво ти бъдеще?… Деца умират,
от глад умират, хвърлени в немара.
По трийсет хиляди деца изчезват –
на ден – и никой властник не се трогва.
Светът е станал страшен гроб и бездна,
където чезне яслата на Бога.
Съдбата чука по вратите с камък.
Поетът и Бетовен я сподирят.
И музика трагична тътне само:
Деца умират!… Глад, деца умират!
И късно е за болнични системи.
Световната система не работи!
Космичен разум или разум земен
витае, но не е надмогнал Злото!
А аз се чувствам толкова виновен…
А аз се чувствам толкова безсилен –
като войник след Третата световна,
като дете току що се родило…
СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК
„Черный, черный человек
мне спать не даеть…“
Сергей Есенин
Ох! Зима е пак, зима е…
Един ангелски сняг, дяволски
пада необозримо
над петричките явори.
Над милото ми поселище,
над южната ми родина
лети бяла виелица
от полудели снежинки…
Но в черни мисли довечера
аз отново ще се топя –
едно снежно човечище
сред нощ не ми дава да спя.
Това чучело със метлата,
със морковен нос и бомбе
уж смита сняг, а вероятно
под сняг и градът ще погребе.
Ох, зима е пак… зима е.
Пак чувам глас стародавен:
- Ти вече нямаш да взимаш,
а имаш само да даваш…
И с полудели снежинки
лети бяла виелица –
над южната ми Родина
и над лозите мелнишки.
От тука аз възразявам:
- Дяволе, непоносимий,
аз вече нямам да давам,
а ти – да имаш да взимаш!
СЛОВОЛИВНИЦА
На Мюмюн Тахир
Гори свещта на пролетния минзухар
и по тревата бос минава Господ,
а посред този Божи свят, един пчелар
подготвя кошера за мед и восък…
Пчелата на съдбата му сега жужи
над цвят от мак и цвят от слънчогледи,
но той е просто слисан, че е още жив,
че има смисъл още да подрежда…
И той подрежда всичко както в своя дом.
И той подрежда като в своя къща.
Пчеларят е наместник или иконом
на този Божи свят - един, насъщен…
Насъщен като слънчевата благодат,
като прашеца и като брашното
и като восъка, събран от цвят на цвят,
с които е направено Доброто!
А злото!?… То с рояк мухи бръмчи…
Злодеят сее върху кръв и кости…
Но зида свойта Словоливница с лъчи
Човекът - свещ, запалена от Господ.
ЛЮБОВТА НА ГЛУХАРЯ
Той сега не чува нищо… нищо!
Той сега е в песента заровен,
а в душата му кънтят клавишите
с музиката на Бетовен…
Оглушал е. В този миг Глухарят
е една молитва - той е зов!..
Като пее някой - даже звярът
не посяга… Всичко е Любов!
БАЛАДА
Там, там буря кърши клонове
и сабя ги свива на венец…
Хр. Ботев
Тук, тук - тупти сърцето ми,
почуква отляво, бие!
Повей, повей ми, бял ветре,
откъм Пирин - харамийски!
Туп, туп - по Пътя топурка
чер кон без ездач и цвили…
В съня ми - една къщурка,
а в мрака - гори кандило…
Пред него мама се моли…
Но мама е вече икона…
Мама я няма - соколче
прехвърча само над коня ми…
И тебе те няма! - повтаря,
проплаква отляво сърцето ми.
И свещи горят минзухарено,
и пролет е пак - многоцветна.
Събуждам се - цвете откъсвам…
Не духай свещта ми, бял ветре!
Напролет всички възкръсваме!
Мен Пътя ме чака - към Петрич!
Все още няма коментари