Жена мизерува в къща без прозорци в XXI век – ще се трогне ли някой?

Докато само един член на обществото е в нужда, разкошът е престъпление против хората. Вековният опит е доказал, че разкошът и разточителството възвестяват падението на държавата. Небивалият лукс днес е гавра с мизерията на бедния българин. Ужасяваща е мисълта, че от времето на Елин Пелин до днес в България сиромашията не само не свършва, но обхваща все по-голяма част от българите: „Мрат сиромасите, мрат, а сиромашията си живее.“ На всички хора е свойствено да грешат и разликата е единствено в степента на угризение на съвестта. Уверяват ни, че за да не ни се струва животът непоносим, трябва да привикнем към две неща: към раните, които ни нанася времето, и към несправедливостите, които ни причиняват хората.

С болка се питам как се привиква към такъв живот като този на 44-годишната жена от Плевенско село, изпълнен със страх, рани, обиди, глад, мизерия, лишения, несправедливости. Писах вече за тази жена. Не спирам да мисля за нея и да правя това, което е по силите на една 77-годишна жена. Помолих приятелката ми да ми изпрати снимка на т. нар. „къща“ на този млад човек. Изпращам снимките, потресена и изумена. Признавам, в „къща“ с прозорци, закрити с найлон, не бих могла да склопя очи и за секунда. Тази жена години наред живее в този ужас. Да се надяват вечно и никога да не се отчайват са хората с голяма душа. Да де, но да живееш само с едната надежда, рискуваш да умреш от глад.

Безхаберни политици превърнаха живота на хиляди българи в тъмна, мрачна нощ, в която всеки сам трябва да се лута и да търси светлина и топлина. Лъчите на управниците сгряват единствено приближените до тях, които се кланят, козируват, ръкопляскат, слушат и мируват! Не се интересуват от това как живеят болшинството българи. Сред хората царува страх, недоверие и подозрение. И там, където народът гладува, студува и мизерува, не може да се говори за свобода и нормален живот. Бих искала да попитам тези политици мислят ли за народа си, за беднотията и как изразяват своята загриженост и съпричастие? Бог високо, цар далеко, след като си обра „полагаемото“.

В това плевенско село живеят хиляди, а има и управа. Така ли никой не видя как живее тази жена? Никой ли не видя с какво са покрити прозорците ѝ, това може ли да бъде жилище в XXI век? Години без работа, без пукната пара, в „дом“, в който навярно е толкова студено, колкото и навън. В дома ѝ свети една-единствена крушка.
Питам се какво става с хората днес, кое ги променя толкова, кое ги прави така безсърдечни, безмилостни. Най-страшното е, че безсърдечието обхваща все повече сърца, превръщайки ги в ледени топки. Сгряващото е, че приятелката ми продължава заедно с близките си хора битката да помогне на младата жена животът ѝ да стане по-нормален, по-човешки.

Пишейки сега, си спомних част от стихотворение, учено преди 70 години. „Спи врабченце гладно в сламата прогнила и в съня си вижда пролет подранила. То си къща прави в цъфналите клони, едър цвят над нея ябълката рони“. Пиша и се питам какви сънища сънува младата жена в мразовития дом? Дано поне те стоплят душата ѝ! Боже, колко ли са плачещите души в България?
 
Валерия Стефанова, Лондон

Това е "домът" на мизерстващата жена от плевенско село