„Престъпници, мишоци, психопати“ тероризират нацията

В разгара на последните ексцесии в парламента лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов съкрушено заяви, че в дългата си политическа кариера не е виждал такъв език на омразата, какъвто се налага днес. За съжаление, е прав. Това, което се случва в момента, е някаква безумна словесна вакханалия, която без съмнение ще има тежки последствия за народ и държава.

Достатъчно е да разгърнем Краткия речник на парламентарния хулиган. Начело стои думата ПРЕСТЪПНИК. Всеки, който си позволява да противоречи на тезите на хулигана, бива заклеймен като престъпник. Хулиганът не знае, че има разделение на властите, че има презумпция за невиновност и че един човек, за да бъде обявен за престъпник, трябва да има влязла в сила присъда след триинстанционно производство.

Когато на хулигана думата престъпник му си види слаба, той лепва на подготвения за транжиране политически враг етикета НАЦИОНАЛЕН ПРЕДАТЕЛ. За русофобите национални предатели са русофилите. И обратно.
Има и една универсална ругатня, която се нарича ПОПУЛИСТ. Когато не ти харесва или не разбираш какво ти говори противникът, го заклеймяваш като популист. По същия начин едно време се псуваха на комунист.
Щом такива екземпляри са се добрали до парламента, без да знаят базови понятия, известни на всеки средноинтелигентен гражданин, тогава нашата страна е в сериозна опасност. Ако човек се заслуша в махленските кавги, наричани кой знае защо парламентарни дебати, остава с впечатлението, че Народното събрание се състои само от престъпници, национални предатели, мишоци, дегенерати, алкохолици, неграмотници, психопати, наркомани, мафиоти, че дори и откровени идиоти.

Г-н Борисов не помни друго време с толкова разюздан език на омразата, но историята помни. Преди около 100 години е било същото. И докато е време, не е зле да припомним тези емблематични и трагични в българската история събития.

След края на Първата световна война България преживява първата си национална катастрофа. Страната е вкарана в касапницата на губещата страна на Германия от продажните политици и генерали. За да се обвържем с губещата кауза на райха, теглим заем от 500 млн. златни франка, от които по-късно се разбира, че премиерът Радославов и финансовият министър Тончев получават в тайни сметки по 750 хил. златни франка всеки като комисиона. Заемът е прекаран през парламента след невиждана кавга, която завършва буквално с ръкопашен бой между управляващите и опозиционните депутати, които надушват измамата и безпардонната корупция.
След катастрофата в Първата световна война в. „Земеделско знаме“ пише: „Радославовата глутница от чудовищни мародери и изроди, тая хайка от алчни, продажни и безумни злодеи има куража да ни убеждава, че жалките купища дрипи, които те оставили, са тъкмо онова, което създава величието на злочеста България. О, колко бихме били щастливи, ако д-р Радославов беше управник на една вражеска нам страна“. Тази висока словесност не напомня ли удивително някои съвременни речи в съвременните наши парламенти?

В условията на такива статии, с такива речи и псувни земеделската партия на Александър Стамболийски взема властта чрез избори през 1920 г., но вместо обещаните радикални реформи налага деструктивна икономическа политика и един почти авторитарен режим, посрещнат с вой от буржоазните партии, които наричат управлението дружбашко и фашистко. Буйният Стамболийски на свой ред ги заплашва, че така ще ги подреди, че ще го помнят, докато са живи. Следват непрекъснати словесни, но и физически сблъсъци на опозиция и управляващи в Народното събрание и извън него.

Накрая на професионалните превратаджии от т. нар. Военна лига им писва и на 9 юни 1923 г. Кимон Георгиев, Дамян Велчев и сие свалят с преврат земеделското правителство. Логичен резултат от езика на омразата, в което разделеното и озлобено общество живее в годините след първата национална катастрофа. Нацията до такава степен е загубила лице и посока, омразата и нетърпимостта срещу земеделския режим достига такова кресчендо, че дори комунистическата и социалдемократическата партия, които би трябвало да са естествени съюзници на по принцип лявата БЗНС, застават на страната на превратаджиите. Ето какво пише органът на социалдемократическата партия в. „Епоха“: „9 юни. Това е вторият Трети март, когато народът ни празнува второто си освобождение от една тирания, по-лоша от турската. Слънце огря нашата земя след тежка мъглива дима“. Десният в. „Пряпорец“ отбелязва, че „ползата от социалдемократическата партия е толкова голяма, че ако не съществува, трябва да се създаде“.

Стамболийски, който е в малката си бащина селска къща в пазарджишкото село Славовица, охраняван само от няколко войничета, отначало не вярва, че има преврат. Когато повярва, повежда 1000 селяни към София, накрая е заловен от няколко офицери и главорези от ВМРО, водени от „черния капитан“ Харлаков, и откаран обратно в къщата му в Славовица. Ето как описва убийството на Александър Стамболийски Свобода Бъчварова в документалния си роман „По особено мъчителен начин“.

„Неговото убийство, извършено по особено мъчителен начин, в историята на човешката жестокост може да се сравни може би само с времената на Римската империя… Той казва на мъчителите си, преди да се развихрят в изтезания: „Грешите, че ме убивате, аз пак ще бъда нужен на България.“ Те наобикалят министър-председателя в малката стаичка… минават към юмруци, следват ритници, но не могат да го свалят, защото е много силен. Покриват го с храчки. Все повече се настървяват. „Цели три години ти язди България, сега нека тебе да пояздим“, казва Харлаков. Същият, който ръководи избиването на 80 души през септември и кара близките им да играят хоро около труповете им… Първо отрязват едното ухо на Стамболийски, после другото. Ръката, която е подписала Ньойското споразумение, е отрязана със замах. Тялото на Стамболийски е намушкано на 30 места и от него са отрязани 75 къса. Захвърлят го чак след полунощ на двора и се събират на… съвещание. Стамболийски със сетни искрици съзнание и сила топва пръст в собствената си кръв и написва – „12 ч. 14 юни.1923. Ст.“
Документира деня и часа на своята смърт. После отрязват главата на министър-председателят и я носят в София да я покажат на своите господари.

Тези изречения от документалния роман на Свобода Бъчварова трудно се четат. Те са ужасно свидетелство за нравите и манталитета на един народ. Доста се колебах дали да използвам от книгата ѝ злокобните цитати, защото, докато ги преписвах, малко ми прилоша и вдигнах кръвно.

В случая това, което ни интересува, е докъде може да доведе езикът на омразата едно общество. За да се стигне до тази ужасяваща и просто неправдоподобна трагедия, всичко е започнало от отровните думи, от статиите по вестниците, от речите и псувните в парламента, които разделят и изправят двете половини на една нация в смъртна схватка. Финалният акорд на която е зловещото убийство на законно избрания министър-председател Александър Стамболийски в една на хартия конституционна монархия, която би трябвало да съчетава монархическата институция с принципите на демокрацията. В същата тази българска демокрация легитимният български министър-председател завършва живота си, след като е клан като прасе от група психопати. С мълчаливото съгласие на институциите и основните му идеологически врагове.

И днес с разюздания си език на омразата нашите политици, а и доста от медиите, измъчват по особено мъчителен начин нацията. Без да подозират, че понякога думите са по-опасни от куршуми. Трагичните събития преди 100 години го доказват. Затова добре би било да се освестим, докато е време.