Колекция "Български поети": Стефан Станчев

Представям ви починали български поети с избрани от мен техни произведения.
Публикуваме стихотворения от Стефан Станчев, роден на 07.04.1907 г. в гр. Казанлък. Умира на 28.09.1991 г.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
 

ПРИКАЗКА
                
На Паулина
1.
Мъничко щурче, запей.
Глас на светове далечни.
Пещерa дълбока зей
и поглъща мисли вечни.
Виното искри. Рубин.
Буря вън превива клони.
Може би, съм блуден син,
сълзи никога не ронил.
На планинския поток
веселбите не дослушах.
Не израстнах бор висок,
но у теб сърце си сгуших.
Пей ми. Слушам твоя глас.
Благославям твойто име,
както старец беловлас
снежната, спокойна зима.
Без начало и без край
ти звъниш, а сълзи бликат.
Само ти, щурче, узна
гласовете, що ме викат.
2.
Пред иконата на Исус
се кръстя.
И целувам
твойте малки пръсти.
Волята на Бога сторих, -
за любов сърце отворих.
Святи Боже, святи крепки,
помилуй.
Нас двамина
със любов окриляй.
В Тебе уповавам, слушам,-
бъдното разкрий, Исусе!
3.
Смири се и живей във мир,
че любовта е в тебе вир,
синее.
На дъното русалка спи,
пробужда се - вълна шуми
и пее.
Веднъж в живота идва тя,
като звездица сред цветя
и трепва.
И с говор сребролунен, тих,
тя най-вълшебния си стих
прошепва.
На тебе златен ключ дари,
пази го, тя у теб го скри,
дълбоко.
Сърцето ти за нея бий,
криле над нея, орльо, свий
високо.
Добрия Бог благослови
и чудото славослови
навеки.
Неръкотворен дух събра,
съедини в една гора
пътеки.
Де срещна сур елен сърна,
обречена в света, една,
едничка.
Ти имаш бялата любов,
душа, искряща от любов
звездичка…
4.
Бледни са ръцете твои,
на луна лъчите, любе.
Моите са тежки, груби -
сякаш клони от усои.
Калиопа, протегни ги,
те бръшлянови са вейки.
Ще запей на клон славейко,
в глушини и над бърлоги.
 
 
РАЗГОВОР
                На Димитър Добрев
Огънят отдавна е угаснал,
огънят на твоя „Светлоструй”…
Няма го интимното огнище!
Възразяваш: „То в музей прерасна,
спомените да разнищва…”
Тука ли сме живите му въглени?
(Зная, има спепелени вече.)
Минали сме друми трънени
до часа на свобода уречен.
Помните ли? Бяхме като птици,
бяхме вестоносци и звънари
на звездата ни Зорница…
Спомняте ли си, другари?
Бяхме ручей от водите чисти
на народното врело.
Бяхме сме и още вестоносци,
светлоструйци и в тегло.
Тъжно е, че някой си отива,
тъжно е, че всеки има заник…
Но нали отново се развива
лист от пъпки и от люти рани?
Който бил е въглен на огнище,
който е съгрявал в мраз човека -
той оставя диря и пътека…
Нали, братя оптимисти?
1965
 
ЦAРЕВA РEКA
Море, река, пустиня и тропическа трева
се вият като пръстен.
Седя, привел в смирение глава -
за първи път се кръстя….
 
Греблата са ръце, които нежно галят
гърдите, раменете на реката.
Дочувам песента на влюбен славей
в листата на гората.
 
- Лодкарьо, спри! - невидим дух в ракитите
мистични факли пали -
ще сляза на брега, ще тръгна по пътеките
на хищните чакали!
 
Греблата са ръце, които морно плават
и тишината като дъжд ръми.
Заспивам и не помня що са ми разправяли
зелените води….
 
Като вълшебник с тиха флейта
възпявам тихата река -
мечтая приказна Зюлейка
и устните ми пеят, пеят
ведно с звънливата вода.
 
Дали съм чел това из страниците
на някой прокълнат поет? -
но ето, аз пътувам с странници
и бий кръвта ми на изгнаник
от някой остров непознат.
 
Подема с кръшен глас лодкаря
мелодия на стар романс,
в която момък разговаря
с мома, която е откарал
от ордите на някой хан.
 
Като вълшебен чар опива
звънът на тихата вода.
Духът ми пeе с воля дива
и нокти в бедуин забивам,
смутил покоя на брега….
 
Дюните, които с теб обхождаме
пламенеят искри на любов -
тука трябва да заспим прободени,
на открито под звезди отгоре ни,
да ни гледа месец виторог.
 
Розовите пръсти на ръцете ти
си играят с късчета корал -
на брега, когато се погледнахме
ти продума: спря да бий сърцето ми -
и ми даде цветец снежнобял…
 
После аз намерих богомолката
със крилца разперени от страх -
сам лодкаря пееше във лодката,
нас вечерница огря ни болката,
на целувката ни - първи грях…
 
Дюните, които с тях обхождаме, -
свела влюбено глава на мойто рамо -
ще бленуваме наново да спохождаме
и да паднем от любов прободени
в тихите води на Ропотамо…
1932
 
МОРЯШКО СЪРЦЕ
Тоягата и пастирската гуня
на нищите оставям. Талисман
ла търсят с тях и агне златорунно.
Аз искам в развълнуваното време
сърцето ми да стане океан,
преди смъртта живота ми да вземе…
 
Живея като чайка, в син безкрай,
в безбрежията сини над вълните.
Мираж ли в хоризонта заиграй -
съзирам го от върха на мачтите.
Моряшката ми блуза вихри сто
в платно попътно вдигат и надуват.
На птиците сребристото ято
с вълните към незнайното пътува…
И в ехото се люшват гласове
и песента им, като светла пара,
поглъща пак лазурното море,
като звезда на утрото в пожара.
В стихиите на моя път, безспир,
звънят струни на арфа златочела
и да смири разплисканата шир
простира Бог десницата си бяла.
Далечното в тимпаните ехти
на пискаща сирена в дълбините
и тръпнеш ти, сърце, и пееш ти,
и сливаш се в разбоя на вълните…
 
Живота си, сред живи неживян,
през чуден сън живота си сънувам -
в сърцето ми се плиска океан
и, може би, към щастието плувам…
1938
 
ПРОСЛАВА
Обзирам те, родино, цяла,
когато веселият ден
се буди от съня зелен
под небесата на Мусала.
 
Сърцето ми трепти тогава
от радостта, че съм ти син,
възлязъл твоя исполин,
за да ти въздаде прослава.
 
Очите ми от тебе греят,
на струните ми ти звъниш
и съдбината ми твориш
със българската епопея!
 
Подхожда слово пъстроткано
за твоя ненагледен чар,
везмо изкусно на златар,
бои зографски за венчане…
 
Възрадвай се, исконна земьо,
усмихвайте се, небеса!
Към бъдните си чудеса
България пришпорва времето!
1965
 
ИЗ ЦИКЪЛА „ПОСВЕЩЕНИЯ”
 
 
1.
Ти си целувала горещо мойте прости стихове,
бленувала си радостта на синята поема -
благодаря за твоята любов от вечни мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!
 
Прелиствам стари бледи страници и пламенея цял,
горят ме много топли спомени, живени с теб, -
но кой жесток ще сложи край и кой мълви предел,
нима ще бъдат груби дни без вино и без хлеб?
 
Денят тъмнее спепелен - потъвам в бездните тълпи
и в огница треперя цял, какво им давам аз? -
благодаря на теб, душа, но аз проклинам свойте дни,
проклинам нищия си дял и страшния си час!
 
О, морен, в щастие разпнат! - Целувай мойте стихове,
бленувай още радостта на синята поема -
благодаря за твоята любов от вечно мигове,
благодаря за оня миг, във който си родена!
2.
От пясъчното дъно на морето
ще грабна ли зърно за бисер скъп?
и ще притихне ли сърцето ми
от буря гороломна в моя път?
 
Съдбата ми е много неспокойна,
като дъждовна есен без звезди -
а в лесовете пеят птици пойни
и обич пее в твоите гърди.
 
На теб обричам мъдрост и страдание,
на тука всичко тука посветих,
но сякаш паяк някакво гадание
извезва над светаята светих.