Спомени от соца: Коленето на прасето беше празник на село

Като наближи Коледа, вкъщи си знаем – нашите на село сигурно вече се готвят да колят прасето и няколко дни ще се вихри яка семейна фиеста. Не само роднините – заедно с нас по стара традиция и комшиите ще се облажат с прясна мръвка. Трапезите се слагаха още по ранен обяд и не се вдигаха до късна доба, наквасени с младо резливо вино и с тазгодишна гроздова. Та още преди сакралната дата всички братя и сестри, без да се уговаряме, се озоваваме на село. Готови за „труд и отбрана”, както не пропускаше винаги да ни каже възрастната ми леля Денка. Тя, завалийката, очевидно още помнеше своето соцминало. Тогава всички пенсионерки, разбира се, и тя, от местното ОФ ги записваха в групи за ГТО - Готови за труд и отбрана. Или пък в ГСО - Готови за санитарна отбрана. Разни ентусиазирани военни в пенсия обучаваха клетите женоря как да се катерят по дървета, за да се спасят от врага и тям подобни глупости. Но това е друга тема.

Когато с помощта на съседа бай Гинчо, на фона на неистовото свинско квичене, баща ми клъцваше гръцмуля на прасето, започваше тежката работа. Прасето трябваше да се измие, което ставаше на чешмата в двора, да се нареже. Сланинката, добре посолена, грижливо се нареждаше в дървено каче. Майка ми вече беше запалила печката и върху нея къкреше гигантска тенджера с пача – да има и за гостите. Цвърчаха и първите крехки мръвки - те са за децата, казваше майка ми и гълчеше всеки, понечил да кусне от тях. После се слагаха по-тлъстичките парчета в дълбок тиган, прибавяше се и малко лютичка туршийка и се правеше вкусната спържа. Отделно се пържеха хрускавите пръжки, които се топят в устата и „молеха” за повече винце. Всички охкаха и ахкаха, надигаха чашите, мъжете опушваха с евтини цигари цялата къща, а жените пъргаво подготвяха другото месо да го сложат в буркани за зимата. Току ще почука някой съсед от другата улица или махала – винаги беше добре дошъл. Така минаваше големият ден за коленето на Прасчо.

След яденето и пиенето на корем ни предстоеше тежката задача да се върнем в София. Майка ми ще натовари стария москвич с буркани с месо, поне две кори яйца, царевици, връзка лук и сушени чушки, сини сливи за ошав. А за децата – едри орехи от двете дървета в двора. Изобщо за някои, като мен, през соца си беше „пей, сърце”! Само че вече забравихме за тези благини.
 
Стефан Гайтанджиев, София