Спомени от соца: Студентските лагери раждаха любов и семейства  

В недалечното соцминало имаше много студентски лагери. Не само през лятото на морето и в планините, но и зимни лагери в най-красивите кътчета на родината. Ходихме в тях да отдъхваме от лекциите по време на ваканцията между първия и втория семестър. Трябваше само да се вземе от вузовския комитет на Комсомола бележка и да си избереш кой лагер ти харесва. Не помня на някого да беше отказана карта.

Така една зима се озовах в студентския лагер в село Рибарица, Тетевенско. Е, по-весели дни наистина не си спомням през цялото ми студентство. Там бяха събрани колеги от филологиите, от МЕИ, ВМГИ, от ВИТИЗ и от къде ли не още. Десетдневната ни почивка беше почти безплатна. Броихме само някакви си символични 8 лв. уж за храна, спане и транспорт. Просто държавата поемаше под крилото си тези лагери и за младежите те си бяха безплатни. Помня, че спахме по няколко души в стари селски много чисти къщи. Навън – снежен рай, а вътре печките бумтят с дъхави на борина дърва. Никой не жалеше материала, задължително трябваше да е топло. Да не говорим за столовата и манджите на прочутата местна готвачка леля Гинка, майсторка на балкански гозби. Неслучайно беше гощавала и Тодор Живков с баница и овче кисело мляко. Толкова гъсто, разказваше леля Гинка, че с нож да го режеш. Та тази жена ни даваше уроци от българската кухня. То не бяха сарми с кисело зеле, печено младо прасенце, боб, който се топи в устата, прочутите катми. А за баниците - да не говорим. Помня едната с крехък праз от личната градина на леля Гинка.

Но не това беше най-важното, а приятелството, което се зараждаше между всички нас. Когато карахме ски на пистата, по време на туристическите походи, когато дишахме кристалния планински въздух. И в дългите вечери край огнището. Пеехме песни, витизчиите рецитираха стихове, маскирахме се като духове и много се смеехме. Истината е, че в тази безгрижна младежка веселба се родиха и цели две семейства. Те оцеляха и досега си живеят щастливо с по 2-3 деца. Вярно, заради младостта морето ни се виждаше до колене. Но пък, честно казано, сега за студентите никой не полага такива грижи.
 
 
Веселина Панайотова, Пловдив