Спомени от соца: Хранеха миньорите в Перник с банани

Може да говорят каквито си искат лошотии за недалечното соцминало, но аз имам и хубави спомени от него. Живеехме в миньорския квартал на Перник. Защото моят баща беше подземен работник в рудник „Темелко Ненков” и му бяха дали ведомствено жилище срещу символичен наем. Всеки ден, още не съмнало, той слизаше под земята да копае въглища. Все го пращаха на най-тежките забои, защото беше сред най-опитните бригадири. Само този, който е слизал под земята, знае за какъв нечовешки, къртовски труд става дума на 300 и повече метра дълбочина. Без слънчева светлина през цялата смяна, въздухът - пропит с мръсотия и влага, всеки миг риск да стане срутване в галерията и да направи на кайма копачите. Така нелепо загина чичо ми Митко.

Но пък за миньорите държавата полагаше страшно много грижи, а не както сега. Те работеха на намален работен ден, пенсионираха ги на 40 и няколко години. Осигуряваха непрекъснато ново облекло, ботуши, зимни куртки. Спускаха им под земята кисело мляко и нектари от истински плодове. За тях храната в стола на мината беше напълно безплатна. Може за другите да нямаше, но за миньорите намираха дефицитните банани, вносни шоколади. Всяка седмица екипи от доктори ги преглеждаха, а през лятото – задължителна почивка минимум от един месец в профилакториум. За такова чудо сега и не са чували. Това беше вид модерен санаториум, в който гледаха миньорите като писани яйца. За тях се грижеха персонални лекари, в кухните командироваха най-добрите готвачи, които приготвяха специална калорична прясна храна с много плодове и зеленчуци.

Под ръководството на треньори миньорите правеха гимнастика и водни процедури. Всичко това – напълно безплатно и без да има връзка с полагаемия им се годишен отпуск от... 40 работни дни. За малчуганите на миньорските семейства мината плащаше детски лагери в планината и на морето. Нямаше нито едно дете, лишено от тази, също безплатна, почивка. А ако синът или дъщерята имаха желание да продължат професията на баща си и да станат минни инженери – моля! Приемаха ги в Минногеоложкия университет с предимство. Ако искат да следват същото в Москва, мината плащаше стипендията. Когато завършат – работата им беше осигурена.

Виолета Радкова, Перник