Спомени от соца: Дядо докара първия ни телевизор „Опера” с каруцата

Много често се говори, че това или онова го нямало, че магазините били празни, че социализмът бил белязан с непрекъснат недостиг или липси на стоки. Да, това беше вярно, но в последните 10-15 години, когато системата очевидно изпадна в криза, която и я унищожи в крайна сметка. Пазя един детски спомен, който и до ден-днешен ме кара да се връщам към него и с усмивка, и с болка. Средата на 60-те години, малко провинциално градче, в което прекарвах ваканциите при баба и дядо. Телевизията току що беше проходила, тук-там имаше по някой телевизионен апарат в София, а пък извън нея беше цяло събитие. Едни наши комшии бяха си купили телевизор и събираха не само детската завист, но и тази на възрастните. Ранните вечери децата се събирахме в тази къща, събувахме се и чинно се нареждахме на земята пред апарата. Като магнит ни привличаха историите за кончето Фюри или подвизите на Робин Худ. Най-странното е, че бабите ни също се вълнуваха и също се събираха и нареждаха зад нас. Това, естествено, създаваше неудобство на домакините, но нямаше как.

Един ден в ранния следобед дядо ми ме извика и ми каза да се обличам, че ще ме води на кебапчета и лимонада. Това беше другото неотразимо удоволствие, на което не се отказва. Когато стигнахме чаршията и се наредихме на опашката, дядо каза да се храня бързо, че имаме и друга работа. Можете да си представите учудването ми, когато се озовахме в магазина за телевизори. И досега са ми пред очите, бяха на два рафта - долу три, а отгоре два. Марка „Опера”. Изпробвахме един, дядо плати, опаковаха го в кутията и стана наш. Изнесохме го пред магазина и дядо ме остави да го пазя за няколко минути. След малко се върна с една каруца, натоварихме го и така триумфално се прибрахме у дома. Естествено, от този момент и ние се превърнахме в магнит за комшиите за ужас на баба и леля. А аз бях особено щастлив, защото освен сериалите можех да гледам и любимия си „Левски“ с новоизгрялата си звезда Гунди. Със сигурност тази история и до днес е една от най-веселите в живота ми, за които си спомням с усмивка, но и с тъга.
 
 
Иван Асенов, София