Спомени от соца: Бях на гурбет в Либия, купих си нова лада

Освен чрез тотото един от малкото възможни начини да надскочиш средното равнище и уравниловката при финансирането на домашния бюджет по времето на соца беше работата в чужбина. Сирия, Ирак, Ангола и, разбира се, най-вече Либия бяха възможните дестинации.

В началото на 80-те години заедно със семейството ми взехме такова решение, след като разбрахме, че наша позната е близка с кадровика на „Техноекспортстрой“. Това е човекът, към когото трябваше да подходиш както трябва, за да те огрее, защото напливът за Либия беше голям. Оказа се, че освен всичко друго той е и диабетик, така че тривиалните сладки лакомства, гарнирани с бутилка уиски, просто не вървяха. Обичал луканка. Абе, той добре обича, ама в ония години да намериш луканка, беше истинско изпитание. След активизиране на система от връзки това беше сторено, уискито беше подготвено, въобще всичко, което трябваше да се направи, стана.

И ето че след няколко месеца се озовах в Бенгази. По-точно - в пустинята около града. В лагер от бараки, оборудвани с климатици, които бръмчаха по-силно от огромните багери на обекта и вечер беше почти невъзможно да спиш на шума. Обзавеждането - тип войнишко, по две легла, общ гардероб, две шкафчета, маса и телевизор. По-късно разбрахме, че мебелите са български, с изключение на телевизора и климатика. Обектът се ръководеше от италианци, работехме само българи, сърби и унгарци. Араби нямаше.

По време на разходките в Бенгази усещахме едно леко иронично и съжалително отношение на местните към нас. Хубавото на това беше, че поне можеше де се пазариш свободно с търговците в магазините, а те, разбирайки, че сме българи, великодушно правеха отстъпки, понякога и доста сериозни.

Лъвската част от заплатата, която в истинските си измерения беше многократно по-висока от българските, естествено, прибираше държавата. Все пак, когато се върнах след две години, имах възможност да си купя заветната лада, да ремонтирам основно и да преобзаведа апартамента, в който живеех. Днес, когато чета и гледам неуважителното отношение на арабските пришълци към културата, бита и обичаите ни, си давам сметка, че това е формирано десетилетия по-рано, когато те гледаха на нас като на бели роби, работещи за страната им.
 
 
Васил Стоилов, София