Остригаха ме нула номер на военното обучение

Задължителна част от средношколското образование през 70-те и 80-те години беше т.нар. военно обучение, което завършваше обикновено с десетдневен военен лагер. Не знам кой плащаше за това – военното или образователното министерство, но тези лагери са провеждаха в почивни станции обикновено най-често в края на месец май. Това, че ни откъсваха от училище, беше достатъчен повод за радост. Особено радостен беше и фактът, че много често тези обучения се провеждаха в бази, разположени по морето, и за нас, софиянци, това ги правеше още по-желани и очаквани с нетърпение. Чудесните условия, храната, това, че се откъсвахме от родители и в същото време бяхме със съучениците и приятелите си, оставяше незабравими спомени.

По време на военното, както го наричахме, живеехме по военни правила, които частично се доближаваха до всекидневието на войниците в казармите. Налагаха се и наказания при допускане на дисциплинарни провинения. Едно от най-често прилаганите беше остригването нула номер. Тъй като лагерът беше в Обзор и се намираше на морския бряг, морето беше притегателен център за всички ни. Естествено, къпането беше забранено, но всички се опитвахме да нарушим забраната в свободното си време. И съответно почти винаги ни хващаха. Затова и в края по-голямата част от мъжете бяхме остригани, но това беше повод по-скоро за шеги и някакъв особен знак за мъжество. Разбира се в последните дни от престоя ни ни разрешиха и организирано плажуване и къпане в морето. Не знам как ли биха се чувствали днешните десетокласници, ако бъдат поставени в такива казармени условия, пък макар и за десетина дни. След толкова години си мисля, че преживяното тогава беше не само приятно, но и полезно.