Комунистите ни взеха коня, майка плачеше с глас

Първите ми ярки спомени от времето на т.нар. социализъм са някъде около Априлския пленум и снемането на култа към личността. Помня, че от 1957-а докъм 1980 г. беше забранено да имаш кон като през турско - не може да си по-високо от турчина. Селяните масово се юрнаха да си купуват магарета, а тези от северната страна на Балкана, от Крамолин, Горно Косово, Павликени - пък катъри и мулета, защото с магаретата не можеха да си орат градините.

Но туй стана след вкарването на селяните през есента на 1957 г. в ТКЗС. Освен че им взеха нивите, ами и добитъка. Още не мога да прежаля петгодишното ни конче. Помня, когато го изведоха от нас. Майка плачеше с глас като на умряло, а татко псуваше по сръбски (беше работил като градинар в Загреб). Като натикаха през есента на 1957 г. селяните окончателно с бой и репресии в ТКЗС, от пролетта на 1958-а до 1970 г. надницата бе 30 ст., но за селата около Севлиево, балканските села като Батошево, Шумата, Млечево и Априлци надникът бе 20 ст.!

През пролетта на 1958 г. татко беше ходил два дни да копае дини. Попитал звеновода колко му е писал за двата дни. Една наденица и половина - общо 0,50 ст. за два дни. Това му беше ходенето. Замина при леля в Плевен в ДЗС. Там надницата стигаше до 1,60 на ден - много пари, пей, сърце. А аз се запътих към „Кремиковци”, защото как се оживява с 30 ст. на ден.

Преди две години един червен изтърсак с пяна на устата се хвалеше как тогава сме имали всичко, даже и сравнителна таблица беше изложил кое колко струвало. Но за 30-те стотинки надница нямаше нито дума. Ето и част от таблицата на този червен плужек: хляб - чер и бял - 15 ст. и 25 ст., кино – 16 ст., цигари „Ударник“ и „Арда" - 30-40 ст., салам кучешка радост - 97 ст., гумени цървули и галоши - 1,25 лв. Значи за един черен хляб трябва да работиш един ден, за един килограм салам - 3 дни, за галоши - 4 дни...

Имало всичко, как пък не: за телефон чаках 8 години, за москвич - 14 години, а след 18 години лихвоточките ми изгоряха и не дочаках. След като подписахме, че ставаме текезесари, на другия ден дойдоха и изгребаха от нас 6 чувала жито, взеха ни и двете биволици, а ни оставиха само едногодишно малаче да ни станело биволица.

Но туй не е всичко, още имаше. Беше въведено и крепостничество. Не можеш да си напускаш селото и да отиваш в околийския и окръжния град. Партийният секретар не ти даваше бележка. И ако през 1863 г. цар Николай Втори – Освободителя, освободил крепостните селяни, то 1947 г. цар Георги Димитров ни сложи хомота и каза: Само тук, няма мърдане. И се почна. Всеки, който по някакъв начин отиде на Запад, главно хората на изкуството и спорта, рядко се връщаше. Когато веднъж към 1980 г. попитах един червен борсук защо им е трябвало на професорите Дина Шнайдерман и Емил Камиларов да остават в Швеция да ги експлоатират, ми отговори, че са ги излъгали и измамили. Аха, кимнах с глава разбиращо. И всички ли шампиони по фигурно пързаляне, всички хокеисти, шахматистите ли, начело с Тигран Петросян, са ги измамили?! И него арменеца, световен шампион, ли са го измамили. Веднага ме занесъл събеседникът ми на партийния секретар. Но той беше разбран човек и само ме предупреди „да не се отвивам, че може да настина и даже софийското жителство да загубя”. Разбрах!

Горбачов беше размразил ледовете, но враните още грачеха зловещо. Сега - нещо по-актуално. Можем ли да излезем от този батак, в който ни докараха комунистите не след 45, а след 70 години управление, защото техните деца управляват сега. Кога? Казвам: никога. И това е елементарен сравнителен анализ. Обяснявам. България имаше един милион комунисти, артисти паразитни, червени глисти, паразитна управляваща класа. Всеки от тях създаде по един или два паразита, те пък - внуци, изучени не в СССР, а в Лондон. И всичко това се пръсна като ракови метастази в обществото, заразиха го токсично и го яхнаха драстично. Те са повече от един милион червени паразити, които никога не са полагали труд, само са пунтирали, че работят. Помним ги добре, те са генетични паразити. Не може въшката да стане медоносна пчела, магарето да стане кон. Не може, никога!
Боян Маринов, СОФИЯ