Колекция "Български поети": Климент Цачев

Климент Цачев 1925 — 1996
 
Представям ви българските поети от нашата класика с избрани от мен техни стихотворения.
Публикуваме стихотворения на климент цачев, роден на 7 август 1925 г. в село Обнова, Плевенско. Умира на 19 март 1996 г., в София, на 71-годишна възраст.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
 
 
РАВНОСМЕТКА
Изпепели ме този пуст живот –
Тщеславието с парещата жажда.
Сега съм заприличал на дърво,
което няма ни листа, ни ражда.
 
Понякога на сухия клонак
покарват листи – жълти и сварени.
То иска да цъфти и в него пак
да свирят косовете вдъхновени.
 
Дървото да цъфти, то значи зов
да долови и повика предвечен.
Най-краткото му име е любов,
но него аз не ще дочуя вече.
 
Нима е сътворено в този свят
едничко нещо без любов, трептене?
Пчелите с ласки милват всеки цвят,
ръцете към ръце са устремени.
 
Ще бъде пуста цялата земя
без туй привличане неуловимо.
А може би и аз да се стремя
към тебе, но сега ти нямаш име.
 
Ако те знаех, ще те нарека,
най-свято име ще ти дам – Начало.
И ласката на твоята ръка
от мен ще смъкне всичко изгоряло.
 
Ти ме върни отново за живот –
върни цъфтежа, птиците в гнездата!
Аз ще отрупам клоните си с плод,
ще ги сведа надолу, към земята.
 
Под мойта сянка хората от път
ще спрат във жарко пладне да починат.
Ще си отдъхнат, ще се разхладят,
сполай ще кажат и ще си заминат.
 
ШЕПА ПРЪСТ
Над мъртвец разбрах, че се мълчи.
Думите излишни са, ненужни.
Вдигнем ли един към друг очи -
студенеят празни, вече чужди.
 
Може би това е то смъртта?
Може би и в нас се тя засели?
Някаква невидима черта
вече безпощадно ни разделя.
 
Но не е черта, а страшен ров -
за мъртвеца изкопана яма.
Тъй наречената ни любов
в дъното й ще положим двама.
 
Вместо шепата последна пръст
своето проклятие ще спуснем.
Накипялата в сърцата мъст
ще напука сухите ни устни.
 
Над мъртвеца като знамена
изрусените коси се свеждат.
И помръква всяка светлина,
всяка болка, всеки вик, надежда.
 
От цигарата ми синкав дим
се извива - нямаме кандило.
Ти мълчиш - и двамата мълчим.
Нищо на света не ни е мило.
 
Зная, че протегна ли ръка -
твоята на нея ще поставиш.
Никой над пресъхнала река
мост не е и мислил да направи!
 
***
Ние пишем свойте стихове,
убедили себе си, че без тях не бихме живели.
И с недъга на вярата
все развяваме грива на плешивото теме…
 
А всъщност преживяваме от стиховете си.
 
Дървоядът на гузната съвест с мисълта ни прониза
патината на инфарктите и дълбае, дълбае сърцето…
Коринфар вземаме, за да имаме сили
да изкачим на обед стъпалата до кухнята,
а във строгите здания, когато е спрял асансьорът,
пребледнели на всяка площадка се люшкаме…
 
Защото ний всъщност преживяваме от стиховете си.
 
Оглушали от ритми и рими,
все не можем да чуем в тишината гласа си.
Всяка дума е обърната от нас въпросителна,
на която закрепваме клупа на бесилото…
 
Ще увиснем на него, но викът ни предсмъртен
вцепенил е палача, да не ритне под краката ни бурето…
 
Какъв е викът ли?
Последният вик към безсмъртие?…
 
Няма смисъл да казваме повече, че сме с народа -
някой друг го е казал, озарено от вяра, веднъж и завинаги.
Ний не сме плагиати…
И за тази наша обреченост не ни плащат с куршуми.
Пресметливо се питаме дали той е със нас.
Поласкан е народът от въпроса ни многозначителен.
А такива, безпомощни, то се знае от всички, не бесят.
Не бесят!
 
Патетично, нали?… И се сливаме с подвига…
Няма хрипове, няма предсмъртни конвулсии…
 
А пък всъщност ние преживяваме от стиховете си!
 
ВСЕКИДНЕВИЕ
                    На Андрей Германов
 
Умира всеки ден безкръвно
и в тишината на нощта
се впиват и ме ръфат стръвно
несвършени от мен неща.
 
А “утре” никога не мога
да си припомня и за тях.
Връхлита не една тревога –
човешка болка, вик и смях.
 
И аз след всичко туй разбирам,
че вечерта е пак дошла
и с нея заедно умират
мечтаните от мен неща.
 
Дано да нямам оня жребий
на сбития при старт пилот.
На мен сега ми е потребен
поне едничък друг живот.
 
Ако крилете ми се скършат
и падна с пръсната глава,
със синя кърпа ще избърше
небето сетните слова.
 
И те ще греят озарени,
и дълго ще ви стряскат те!
 
Като очи на неродено,
а тъй очаквано дете.