Колекция "Български поети": Александър Миланов

Представям ви българските поети от нашата класика с избрани от мен техни стихотворения.
Публикуваме стихотворения на Александър МИЛАНОВ, роден на 10 октомври 1933 г. в село Овчи кладенец, Ямболско. Умира на 6 май 2006 г., в София, на 73-годишна възраст.

НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
 



АНАТЕМА

На младини учителят Дойчинов
за час със пет минути закъснял.
Той мислел, че така ще се размине,
но шефът му случайно го видял.
 
И почнал той да го упреква нежно,
доклад ли пред Съвета зачете.
За пример на безпримерна небрежност
учителя Дойчинов ще даде.
 
Не издържал Дойчинов. Свойто дело
решил да продължи в далечен град.
Тозчас след него грешката поела
във вид на обективен атестат.
 
Повъзмъжал. Оженил се след време.
Деца създал и дом си завъртял,
но вред мълвели като анатема:
“За час със пет минути закъснял.”
 
Но ето, че случайно тази пролет
предал Дойчинов тихо Богу дух.
Изправил се директорът Николов
и заговорил с глас прочувствен, глух:
 
“Приятели, колеги и роднини,
покойният достойно е живял,
макар че във младежките години
за час със пет минути закъснял.”
 
УТЕХА ЗА ХРИСТО БОТЕВ
И струва ми се по-добре, че
така съдбата те обрече,
та никой гроба ти не знае.
Защото иначе едва ли
сърцето щеше да изтрае
да гледа как са се събрали
край гроба ти другари стари
със еполети и лампази
като сеймени и гавази.
И как от тлъстини горките
загубват дъх,
щом само зърнат стръмнините
към твоя връх.
 
ПОСЛАНИЯ
ОТ ОХРИД
Триста шестдесет и пет
са били църквите на Охрид
преди да ни стовари Полумесецът
петстотингодишна нощ.
 
Триста шестдесет и пет!
За всеки божи ден в годината
по църква. Но оцелелите
не стигат и за всеки божи ден
на седмицата… Послания
до нас изпращат всеки ден
над триста църкви във руини.
Те вярват, че ще разчетем посланията.
Те вярват, че не сме забравили
уроците на Свети Климент,
чиято църква също е в руини.
 
От Охридските хълмове
те в Охридското езеро се взират,
тъй както търновградски църкви и дворци
се взират в Янтра и се виждат
в ония времена, когато
и хълмовете, с красота прославени,
пред красотата им са коленичили.
 
 
РАЗВИДЕЛЯВАНЕ НАД ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО
Небесната дъга, която
опасва подир дъжд небето
с най-пъстроцветния колан,
е паднала върху плешивите чукари
на Голо Бърдо.
 
Над липсващата от пожар вода
витае призрачна мъгла,
населена с видения.
А там, отсреща, селото Трапезица -
трапеза от поруменели покриви -
се взира в езерното огледало,
тъй както Търновградската Трапезица
се взира в огледалото на Янтра.
 
Във този миг не бих се удивил,
ако от зрака на водите
се появят онези десет члъна
със българи от Мала Преспа
и Голо Бърдо,
от Страшимиров увековечени:
над антериите им с цвят на орница
жълтеят слънчогледи на хоругви.
Във всеки члън - свещеник със кандило.
Като че ли димящият тамян
мъгли над езерото е разстлал.
И еква над водите псалмопев.
 
От паметника на брега до кея
във притихнали от лъчи,
първосветците Кирил и Методий
виденията благославят.
СЛУЧКА НАСРЕД СОФИЯ
По булеварда като по ливада
подтичваше с басмяна рокля тя -
такава весела, така щастливо-млада,
че чак на сенокос ми задъхтя.
 
Изглежда бе забравила къде е,
че от ливади няма и следа.
Ситнеше край трамваи и тролеи
като мома със стомна за вода.
 
 
ПРИМЕРЪТ НА ЛИЛИИТЕ
Непростено е човек да се предава
дори във времена, когато
такава гнилоч го окръжава,
че сякаш е потънал в блато.
 
Нека си спомним лилиите -
символ на чистота и красота.
Сок поемат жилите им
от блата.
 
 
КОШМАР НАЯВЕ
Съсирени мъгли във дефилето.
Не може нищо погледът да види.
И олюляват се пред мен дървета
като огромни скелети на риби.
 
Изплувам. Апокалиптично зрелище!
От гледката очите се страхуват.
Като удавници пред мене плуват
постройките на селище.
 
 
ЗИМА
С безкрайната си белота саванът страшен е.
Всевластната природа е уплашена.
Треви, дървета, храсти - всичко живо
на мъртво се преструва,
за да оцелее.
Отказва се от онова,
което го издава, че живее.
 
СТРЕМЛЕНИЕ
Да те привлича красотата на нормалното
и да не го объркваш със баналното.
Да не те плаши и най-стръмната пътека,
когато търсиш Бога у човека.
 
 
ПРОЛЕТ
Внезапно броня ледена се пуква
и ручей през съдрана пряспа хуква.
 
Зелените вълни на равнината
настъпват все нагоре към билата.
 
Безжалостно въздушното ветрило
измита всичко старо, всичко гнило.
 
Природата жестоко строга става
към онова, което плод не дава.
 
Закриля тя несмелото кълнене,
за да е плодно буйното цъфтене.
 
Стараят се и камъкът, и пънът
във мъхове зелени да потънат.
 
Самият бурен, за да не загине,
се мъчи за полезен стрък да мине.