Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
 
Уважаеми, Я. Й. от Шумен,  И. К. от с. Нови Хан, Р.М. от Русе, В.И. от Кърджали, изпратените текстове няма да бъдат публикувани. Пожелавам ви здраве, кураж и успех!
 

МАГДАЛЕНА АБАДЖИЕВА
София
 
МОРСКА ПТИЦА
 
Ти тръгваш да видиш, където
дори хоризонтът не стига.
Люлееш в трева от полето
покълнала морската мида.
 
Защото ти можеш да чуеш
как рони се тъжна звездата
и да разпениш от думи
прозрачния стих на водата.
 
Живееш в сърцето на мравка,
а с пъстро хвърчило пътуваш.
Изпичаш от слънцето сладки
и с тях дъждовете лекуваш.
 
Такова вълшебно създание –
гълъб с момчешки устни.
Аз искам в прегръдката твоя
животът да ме напусне.
 
И краят е тъй невъзможен.
Възможно е само да видя,
където сред дъх на треви
люлеят се морските миди.
 

ГЕОРГИ РЕВОВ
Пловдив

СОЛ  ВЪРХУ  РАНА
Всички пътища водят на юг…
Всеки спомен е сол върху рана.
Колко малко ми трябва сега,
за да тръгна пеша към Балкана.
Топла дреха от облак смълчан.
И жребче с тънкостволи копита.
А край мене – самият Балкан –
със въздишки от огън да рита!
Всичко друго е само декор
в тая блудкава Мелодрама.
Безподобен и сляп коридор
от незавършена епиграма…   

                   
ЮЛИЯНА ДОНЕВА
Ямбол
 
ПОТОКЪТ
 
Висят над него върбовите  клони
и сякаш водопад е зашуртял.
Какво ли в този пек потокът гони,
че тъй е хукнал като полудял?
 
 На брега отсрещен се белеят,
 приветливо жасминовите храсти.
 И струва ми се, весело се смеят
 и кимат закачливо: „Здрасти! Здрасти!“

Краката си в потока потопила,
аз  черпя от живителния  хлад.
И като че  в мен се влива сила –
за походи далечни в този свят!
 
 
ТОДОР ЗГУРОВ

В УЕДИНЕНИЕ...

„Самотата може да бъде победена
  само чрез достигане на уединението.”
                                              Паул Тилих 
 
Изпаднем ли в самота
уединението е наше царство,
там застигнати в есента,
сме и без любов, и без коварство.
 
Замлъкват светски гласове,
суетата нищо и не значи,
и само нощни ветрове
нашепват за надежди, не и за удачи.
 
Остава вечното море,
с прибоя тайнствен до скалите,
и радостта от тихи дъждове,
приспала даже и мечтите.
 
Остава падащият лист,
от дъб самотен, но вековен,
така той с полета си чист,
напомня ни за кръст съдбовен.
 
Остава и небесна шир
и светлината от звездите,
– дано намира ни в мир
и в уединение са душите...
 
ФИЛИП ФИЛИПОВ
Пловдив

***
Старият швейцарски часовник звъни.
Аз се събуждам от сън.
На стената над леглото
семеен портрет.
Вън – вятър
и птици летят в дует.
Моят поглед е устремен
към синия простор,
долита изпълнението на птичи хор.
 
В същия час
влюбено момиче пише дневник.
Върху страниците рисува сърничка
и литнала малка лястовичка.
Звезди вече няма в небето.
Плискам лицето си със студена вода
на външната чешма.
За да посрещна слънцето на върха,
трябва да тръгна рано сутринта.
 

РАДОСЛАВ ПЕЕВСКИ
Карлово

НОЩНА ПРЕГРЪДКА
 
Картина звездна, всемирни висини.
Задъхан град, във себе си унесен.
Месецът сребрист се настани
и запя небесната си песен!
Градът заспал, облян от светлини,
прегърнат от порочната тъма!
Сгради стари като руини,
са клюмнали над уличка сама!
Отглас от деня отминал,
препуска сякаш в тишината!
Тротоарът също си почива
от стъпките на суетата!
Уличните лампи осветяват,
Булевардите, прашни и самотни!
Глухо нейде се прозяват,
души бездомни и сиротни!
Кукумявки чуват се в тъмата.
Влюбените заедно заспиват.
Неспирно ромоли чешмата.
Феерията нощна се разлива!
 

ГЕОРГИ КАЛЧЕВ
Добрич

ДОРИ ОТВЪД ...
 
На Радомир Андонов
 
Ще бъде кратък земният Театър,
безкраен – Театърът отвъд.
Животът ни е миг от вятър,
летящ към непостигнатия Рът...
 
Архангели Завесата ще спуснат,
ще вземат нашите души.
Но небесата няма да пропуснат
надеждата в склопените очи,
 
надеждата, че някъде във Рая
ще бъде Господ бъдещ фен...
Завесата не спуска Края,
а възкресява теб, приятелю... И мен.
 
 
ГЕОРГИ ПЕЕВ
София

ПИСМО
 
Макар скръбта да е голяма,
ти не плачи, когато вече мен ме няма!
Тръгни по нашата пътека
към онзи стръмен връх след влека,
където не от студ, а от любовна тръпка,
притисната във моята прегръдка,
аз усетих, че трепериш!
Ти там ще ме намериш.
 
Иди на онзи бряг далечен,
където от любов увлечен,
узнах защо по-бързо ти тупти сърцето,
а на устните ти по-солено е морето!
И от кавака, ако крачките отмериш,
 самотен на брега ще ме намериш.
 
 Иди на мястото за срещи
 на нашите тела горещи!
 На пейката с боя полуизтрита,
където с теб целувахме се без насита,
ако сълзите от очи изтриеш,
приседнал да те чакам, ти ще ме откриеш.
 
Навярно всяка нова среща ще се случи,
ако писмото ми насън получиш,
изпълниш ти желанията мои
и аз съм още жив във спомените твои?!

 
НАТАЛИЯ РОГОВА

БЛИЗОСТ
 
Да знаеше само...
Да можеше да знаеш...
Колко сме близки.
Има Истини,
които са вечно мълчание.
Има Любов,
за която не говориш,
а показваш каква е.
Има болка и безсилие,
които са толкова силни,
че нямаш сили дори да викаш.
Има и Щастие, което усещаш
със всяка частица от тленното си тяло.
И както и да го описваш
не би могло да стане ясно
колко е безкрайно...
 

ЙОНКО ЙОНКОВ
Варна
 
ЗИМЕН ДЕН
                                                         
Над къщите се вие пухкав дим
и детски смях прогонва тишината.
А времето - безгрижен властелин,
лети над мен с криле на пеещ вятър.
 
 Врабци се гушат в стария клонак.
 За пролетта чирикат си с надежда.
Изглежда е последен този сняг,
от стряхата щом капка се отцежда.                  
                                                                             
ПАВЛИНА ГАТЕВА
ТИ РЕШИ
 
Аз нямам неизпратени писма.
Ти знаеш - аз ги писах по паважа,
оставях ги да съхнат под дъжда
и по снега стопен записвах всичко важно.
 
Така че ти реши дали можах
да ти разкажа мойта гледна точка!
Дали бе благородство или грях,
но с истината всичко между нас започна.
 
Дори и малко страшно да звучи,
но без илюзии се доближавам.
Дали ще пожелаеш - ти реши -
да ме приемеш или да ме изоставиш.

 
ЛИЛЯН ПАУНОВ
с.Бисер, Хасково
 
БАЛАДА ЗА ГЕРГАНА
 
„Видиш ли долу в полето,
дет с мержеят, чернеят,
десетина дървя върбови?
Там било село Бисерча.
Там се родила, живяла
мамина мила Гергана...”
„Изворът на Белоногата” П.Р.Славейков
 
Пак си тук – изсечена от камък,
с менци и кобилица стоиш,
или блеснала в неонов пламък,
все така самотна тук тъжиш.
 
Хиляди на ден край теб минават –
да не бъдеш тъжна и сама,
но понесла селската си слава,
в късна доба слизаш у дома.
 
да полееш невен и латинки,
да послушаш песесн на кавал,
да поспреш сред малката градинка,
дето тих вечерник е заспал.
 
Ти не бързай – менците отново
с бисерна вода все тъй налей,
песента на на мъката любовна
като снощи тихичко запей.
 
Ще послуша татко във съня си,
ще поплачат майка и сестра,
а на камъкът ще те отнася
все така студената зора.
 
 
ЛЮБКА ГЕОРГИЕВА
Свищов

ГРАПАВИНИ
 
Грапавини в душата си усещам,
а може би натрупани мълчания,
в сезоните, които са си същите,
ала годините са вече други.
Сънувам със отворени очи,
защото нощем мъката горчи.
За бъдещето са замръзнали мечтите
и мисля, че от сълзи са реките.
Живеех борбена и ранобудна,
но дните като стълба бяха трудни.
Как стръмните пътеки да измина?
Дали ще да дочакам догодина?
Загледана във идното, се спъвам,
изправям се, не се огъвам.
И ако ориста е Божия присъда,
аз искам само себе си да бъда.
 

ЙОАН
Карлово
 
В Япония едно куче   чака мъртвия си стопанин
девет години на една гара, до своя край…
 
ХАЧИКО
 
Ти  го дочака, моето момче !
Той влезе пак през същата врат
погледна те,
                    протегна си ръцете…
И стана чудо –
                        твоите нозе
след него те понесоха…
                           в небето.
Девет години на една и съща гара,
ти чакаше
             във пет и половина…
Когато той си тръгна –
                     ти остана,
за да го чакаш
                      този път завинаги…
Не знаеше, че няма да се върне.
Не знаеше,
                 че не е на земята.
Ти чакаше…докато се разсъмваше.
Дъждът валеше,
                    тръгваше си лятото…
А после зимата пристигаше 
                          и бяла
 тишината слезе
                    и дърветата покри.
 Под тях стоеше ти, както в началото.
 С очи към гарата,
                      където той се скри.
Напразно времето течеше си нанякъде
Минаваха познати, непознати…
Ти  чакаше,
                        и чакаше,
                                       и чакаше,
тъй както никой не бе чакал
                           на земята…
Ти  го дочака, моето момче !
Той се показа пак  –
                               на тебе само. 
Протегна си ръцете
                             и те взе
с усмивка
                   на небесното си рамо…