Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
Уважаеми, Н. П. от Русе, К.К. от София, Д.М. от Шумен, В.И. от Кърджали, изпратените текстове няма да бъдат публикувани. Пожелавам ви здраве, кураж и успехи!
 
 
ИВАН ОВЧАРОВ
Варна

ЗИМНО МОРЕ 
Не е море морето... И не е
докосването:
ехо,
път
и ласка.
Денят не е пореден, а задраскан
от календара.
Зимата снове...
 
Не е това, което бе поне
събуждане.
Светът е изговорен.
И слънцето като изтръгнат корен
напомня свити гузно рамене.
 
Сезонът на смълчани брегове.
Задраскан ден –
предчувствие за гибел.
Дори звезди,
като случайни риби,
подсказват от небето,
че не е
море морето...
 
Зимното море!
 
Защо все трябва някого да губиш,
за да прозреш живота като чудо
на оцелял
сред всичкото “не е”?...

 
САВА КРЪСТАНОВ
 
СИРОМАШКА МОЛИТВА
Господи!  Всеки  ден
за едно и също
                  ти се моля,
 в тъмното да не ме
                     заколят,
дома  да не ми
                    окрадат,
 децата да не ми
                   отвлекат.
Моля ти се
                   много още,
за  спокойни тихи
                     нощи,
куче да не ме
                     ухапе,
да не ме напсува
                     хлапе,
пенсията  да ми
                      стигне,
болест да не ме
                     достигне
И вървейки
                     все се моля,
дай ми сила,
                  дай ми воля,
да не върша тежък
                         грях
и да не изпитвам
                        страх...
Крача с пошлите  
                        реклами,
спъвам се във пътни
                         ями
и открих  със
                  изненада,
на Земята,  тук  е
                        Ада!
 
 
ГЕОРГИ ЖУЛЕВ
Бяла, Русе
 
РОДЕН КРАЙ
Потърсих път към минали години,                                                                                                                          не съм ли вече закъснял?                                                                                                                                  Със спомени под тлеещи руини                                                                                                                        при теб се връщам остарял.
Пътеките показва ми светулка,                                                                                                                                повела ме под южната дъга.                                                                                                                              Оплакваше съдбата си гъдулка.                                                                                                                        В сърцето ми нахлуваше тъга.
Потисках болката във мене,                                                                                                                                       дано, си мислех, ме отмине,                                                                                                                             но тя вървеше редом с мене
        и чувах, идеш ли си сине?
Щурче наблизо се обади,                                                                                                                                           опъна лък и тихичко засвири.                                                                                                                           Поде го хор от близките ливади                                                                                                                       и тръгна детството да дири.
Край мен се сипваше зората,                                                                                                                                     в житата птица излетя.                                                                                                                                       Огласяха авлигите гората                                                                                                                                 над свидна бащина земя
 
 
ЕМИЛИАНА СТОЯНОВА
София
 
РАЗГОВОР С РОСИНАНТ
Къде си, Росинанте?
Изгубил си подкова.
Не се ли уморихте с Дон Кихот
и Санчо Панса – да търсите доброто?
Докато те пришпорват срещу мелници
и срещате случайни Дулцинеи,
друг някой си оплита кошница...
Светът е пълен с фарисеи.
Едни домогват се да бъдат първи,
(но в какво? – те само знаят).
И жертва са им само другите.
Нито се молят, нито се каят.
Кажи ми как да не загубя Смисъла -
след толкова изгубени подкови?!
Дано и друг да ги намери
и да повярва, че са твои…


МИЛАН АНГЕЛОВ
с. Косово, Видин
 
БЕЖАНЦИТЕ
Име или просто дума? Но се вписа
С черни букви на века ни в летописа.
 
Зли орисници ли тъй са ги заклели –
покрив да си търсят в чуждите предели,
Или местните деспоти всемогъщи
ги пропъдиха от родните им къщи?
Гръб обърнали на робството и злото,
плъзнаха към светлините на Европа.
В шумен хаос морските води ги гонят.
Тел бодлива драска техните колони.
Пламъци из пушек лизват остро мрака
в лагера им, разположен под звездите.
Някъде наблизо отшумява влакът
с пътниците си, усмихнати и сити.
 
От катуните им детски плач отлита
и се носи песенно като молитва
към вратите на сърцата ни смутени,
с него сякаш цялата планета стене.
 
Земното кълбо – утроба на живота,
всекиму отрежда място и за всичко;
милиардите човешки приютява,
пъстрият безброй от същества различни
в своята некорумпирана държава.
 
Колко ли му трябва на човека божи?
Глътка въздух, хладна капчица при жажда,
хляб и стряха, топла дума, за да може
да твори добро и бъдеще да ражда.
 
Бежанците! В моя дом елате всички,
няма да ви брулят дъждове и бури,
на огнището ми бащино се сгрейте,
по нивята на дедите жито сейте,
хляб благословен да има на софрата
за децата ни и всички наши братя...
 
Времето диктува ясно: само с думи
да говорим помежду си – не с куршуми!
Никога да няма къщи запустели,
нито бежанци по чуждите предели.
 

ДИМИТЪР МИТЕВ
Варна
 
МИЛОСТ
Боже, пази ме
от чуждата злоба,
продажна целувка на Юда,
покорната същност на роба –
пази ме от всички заблуди!
 
Но нека си нося сам кръста –
за милост такава ще прося.
Господи, сочиш ми с пръста
да следвам „Виа Долороса“-
 
Пътят е стръмен, но верен
и стига божествена кота.
Щастлив съм, че там ще намеря
човешката моя Голгота.


ВАНЯ САВОВА  
Сунгурларе
 
ДО ДРУГАТА ВЪЛНА

Това,
което ме изправя,
е неспособността ми
да пълзя.
Посоките
променят вятъра.
Не всяка стъпка
е следа.
Неказаното
е прошепнато признание,
безкрайно дълго
да го изрека.
Ще се изгубя
в своето мълчание.
Очите ми
са есенни листа.
Пространството ми
пясъчно и жадно-
изгубила съм усет
за вода.
Навярно бряг съм,
без море,
в изгнание…
до другата,
до другата вълна.


ПЕПИ ГЪРБУЧЕВА
 
ЦВЕТЪТ НА БОЛКАТА
Цветът на болката червен е,
отвътре блика - от сърцето ти
Да обичаш и да жадуваш някого,
а той да е далече от ръцете ти.
Обгръщаш го със нежност
в мислите,
в лилаво -пурпурните сънища
и следващото вдишване
прорязва вените изсъхващи..
До кокал болката пулсира,
жестока, до бяло нажежена.
Няма го! Не е в ръцете ми.
Туптя, обагрена в червено!