36 години си мълчим, докога?

Тъжно е, че ние, българите, за 36 години не научихме нещо много важно, а именно да бъдем себе си, да ценим истината, да обичаме живота, да го живеем пълноценно, бидейки неделима и активна част от обществото. 36 години не се справихме и не пожелахме като народ едно ново управление, което да работи в името на прогреса, развитието и справедливостта. Позволихме да превърнат живота ни в непрестанна битка за оцеляване.

Никой не вижда как истината, некадърността и безотговорността крещят отвсякъде. 36години се стопява нацията, ограбвана, унижавана, поставена в пълна зависимост от управленските мераци и стремления. Липсва всякакъв стремеж да се управлява нормално, да няма лишения, глад и мизерия, животът да е нормален, човешки, поносим. А то какво е – ужас, толкова много българи са под прага на бедността и мизерията. Днес доходите им (ако ги има) отиват за данъци, ток, парно, вода. Останалите жълти стотинки са за храна, лечение, без всякакъв духовен живот. Но управниците си затварят очите за всичко това, лъжейки, че живеем скромно, а не бедно. Това е невиждан цинизъм. Изчезнали са 2000 български села, а колко са обезлюдените? Пилеят се милиони за кефове на вещомани, сребролюбци във време, когато пенсионерът брои последните си жълти монети.

Защо след всичко това никой не се замисля, че ако ние като народ продължаваме с мълчанието, страха и примирението си да наторяваме тази пуста корупция, да сме все страхливи и кротички и да мислим, че „нищо не зависи от нас“, тази корупция ще продължава да вирее и вилнее, да съсипва и народ, и държава.
 
Валерия Стефанова