Нови стихове от Тринадесетото издание на Националния поетичен конкурс "Златен пегас"

Обратна поща
Уважаеми,  П. Р. от София,  Д. М. от Велико Търново, Е. К. от София, К. А. от Кюстендил, М. М. от Стара Загора, Л. П. от София, Н. Н.и С.Й. от Сливен, Г. Л. от с. Девенци, Р.Ш. от София, М.К., изпратените текстове няма да бъдат публикувани. Пожелавам ви здраве, кураж и успехи!
 

ГЮЛШЕН АЛИЕВА
Плевен
 
ОКЪСНЕЛИ ЛОЗИ
Бяло вино във глинена стомна,
крехки чепчици сънен димят,
в прегорелите есени съмва,
а в очите борини кървят.
 
Тъмни бъчви търкалят небето
със елински хитон на жени,
после дълго пресяват сърцето,
а в пазвата нежност ръми.
 
Окъснели лози в боси синори
и небе разсъблечено в риза,
любовта ми жужи пасторална
и в главня от душата ми слиза.
 
Черни ириси в бялото вино
два цвята под пъстра дъга,
пий ме мили, до дъно изпивай
и износвай ме светло в дъжда.
 

МАРИЯ ГАНЧЕВА
Несебър
 
ЗИМНА ГРАМАТИКА
Думите, с които често ме обличаш,
не са ми даже далечни роднини,
нито бегло копие на случайни познати.
Откакто познавам зимата ти,
всяка дума се втурва да бъде лавина.
Всяка дума расте до (не)вероятност-
отляво - приятелство, отдясно – предатели.
През вратата – сезонните думи очакват.
(зад мене) годишните качват кръвно налягане.
Трупам думи със минуси и значения празни,
искам топлите думи и думи на радост.
А през зимата някак нахлуват на пориви
ветровитите думи и от камък отронени.
…редуват се слаб епитет с тавтология
и в зимния кадър, все още престорени,
се мъдрят думи бездетни до думи без корени.
И на мене сърдити, тръгват думи намусени
да попитат поетите от какво имат нужда.
Затова по роднински сдобрявам, принудена,
този чайник от врява с тази пара от…глупости.
И от болното гърло мед не капе на рими,
тези думи са ничии и не са ми роднини…
Всяка зима настъпва по един грип от стихове
и добре, че накрая идват пролетни метонимии -
още вярвам в истории, които свършват с обичане…
 
 
ТЕОДОР ХРИСТОВ
София
 
НОЩТА НА МОЯ ДЕН
Аз не мога да заспя сега –
бурята ми святка във очите.
Черна буря… Като мъката е тя –
оцветява в алено сълзите.
 
Видях, че слънцето не е око на Бога.
Видях, че всеки е предател.
Видях, че гарваните могат
сълзи да пият от очите на мечтател.
 

ИВАН СТОЙЧЕВ
Търговище
 
СВИРКИ ОТ ВЪРБА
До реката водеше пътека.
Тръгваше ни четата отбрана,
бяхме още дребнички хлапета,
но се къпехме до слънчев заник.
 
Във дълбокото без страх се мятахме,
а водата стигаше до шия,
в пясъка градяхме уж палати,
но реката бързо ги измиваше.
 
Правехме се на мъже страхотни –
самочувствието ни за милиони,
пускахме в реката малки лодки –
лодките ни бяха от картони.
 
Помня времето далечно,
не, не бяхме истински мъжаги,
дялкахме си дървените мечове
и на уж се биехме със шпаги.
 
А върбите край реката дремеха,
режем, свирки правим от корите,
истински – че ставахме големи
бяха свирките ни от върбите.
 

КОСТАДИН КОСТАДИНОВ
Тополовград
 
ОТ ИЗГРЕВА ДО ЗАЛЕЗА
Пътува сянката
и нямото и тържество
се влива в кръговрата.
По-сетне, в голямото око
на вечността търкулва се сълзата
и парва съществото на душата.
Така се нижат дните
и опустява цялата вселена
без ласката на две очи,
така във мене приютена
с камбаната си болката ечи.
И зная, изктриват загубите паметта,
и ни смалява в шепата си здрачът,
но преди да дойде вечерта
от времето и пътя изящен е ездачът.
 
Извира светлината
и с хлорофила на деня
животът съвторява тръпка.
Аз пак пътувам към съня
и нехаен съм към здрача,
но усещам: от времето и пътя
ограбен е ездачът.
 

ПЕТКО ЧОЛАКОВ
Шумен
 
ДИВА
Чудесни плодове отбрулих
от младата и кръшна дива.
И стреляха по мене хули.
на голо шибаше коприва...
Но пак посягам с груби длани
към плодовете ароматни.
Небето ще е пак юрганът,
възглаве – сгънатият лакът.
 
И нека псува черен вятър.
И нека ме одумват хали.
Между горещото ми лято
и есента ми рано зряла.
Две брулени от вихри дюли
душата ми в нощта целува.
Чудесни плодове отбрулих
от младата и кръшна дива.
 
 
ПРОЛЕТ СИМОВА
София
 
ЗАВРЪЩАНЕ В ДЕТСТВОТО
Често в детството се връщам
на крилете на  мечти.    
Светли спомени прегръщам
за щастливите ми дни.
 
В бялата ми родна къща,
оградена с  двор голям,
моят детски свят разгръща
нежния си розов блян.
 
Ето, виждам се в лехата
сред уханните цветя,
гоня пъстри пеперуди,
волно с птиците летя!
 
Пея  песничка  игрива  
и  подскачам на въже...
Мама весела, щастлива
сръчно ми плете венче.
 
За ръка ме хваща татко-
строен, рус и синеок,
на разходка ме извежда
сред човешкия поток.
 
С него си похапвам сладко
вкусен розов сладолед.
Кара ме да обещая,че ще
слушам занапред...                                                                                                                                                 
Как отлитнаха годините
аз така и не разбрах..
Мама, татко си отидоха
с моя весел детски смях.
 
В бялата ми родна къща
са безоблачните дни.
Често в детството се връщам
на крилете на  мечти.    
               
          
ЦВЕТАНКА КОСТОВА
Тервел
 
ВЯРА И НАДЕЖДА
Изтръпнала е гарата от чакане,
от взиране във тъмното очи.
Пристига сънен и намръщен влакът ни.
Ядосано се спира и мълчи.
 
Един след друг припряно слизат пътници,
но теб те няма никъде сред тях.
Изчакват още няколко самотници.
Изчаквам заедно със тях и аз.
 
Последна се изнизва тишината.
Край мене се загнездва мълчалива.
И може би, разбрала ми тъгата,
прегръща ме, сълзите ми изтрива.
 
На изток и небето изсветлява –
красиво, избродирано с звезди.
Немирник – вятър облаче задява,
огласят хоризонта с препирни.
 
„ А изгревът – приспал дори луната“ –
в очите ми усмихнато поглежда.
Прогонва някъде далеч тъгата.
Дарява ми и вяра, и надежда.