Когато всички бяхме „равни“ и еднакво бедни

Попадам на поредната страница, възхваляваща социализма, онова златно време. И между всичките глупости изречението как „всички бяха равни, и лекарят, и работникът, и инженерът, и строителят“. Да, така е, всички бяха равни.

Баща ми, Бог да го прости, е завършил индустриална химия. Целият му живот мина в Комбината за цветни метали, беше началник на лабораторията. Сутрин ставаше в 5 часа, за да смени няколко превозни средства, които да го закарат на работа, на другия край, почти извън града, където се намираше комбинатът.

До средата на 70-те живеехме под наем в жилище на Софжилфонд, аз майка ми и баща ми в едната стая, баба и дядо в другата. Нашите чакаха 15 години за собствено жилище, все не им стигаха лихвоточките. Някъде през 1977-78 г. им дадоха една гарсониера в „Надежда“, панелен блок, на последния, осми етаж. Майка и татко обитаваха хола, аз – ученик в гимназията, спях в кухнята. Горе-долу по това време се замогнаха, та си купиха и кола. „Запорожец“. Червен. За по-скъпа нямаха пари. Наследих я и я карах до средата на 90-те.

В блока живееха всякакви хора, съседите бяха готвач, автомонтьор, съдия, чиновник в някакво министерство. Всички, равни в мизерията, споделяхме това социалистическо общежитие с хлебарките по тавана и плъховете в мазето. Но най-равен беше съседът отдясно, барман в Тихия кът. Караше „Лада“ и по празници носеше вкъщи бутилка уиски, което беше чудо невиждано за простолюдието.

Лятно време ходехме „на курорт“, КЦМ-то имаха едни дървени бунгала, тип алпийски къщички, на края на Поморийската ивица. Всяко лято баща ми вземаше карта и прекарвахме там две седмици точно до блатото, сред облаци от комари. В едно помещение, на втория етаж на бунгалото, „почивахме“ трима – аз, татко и един работник от завода, който си падаше и поет. Вечер ни четеше някаква безумна поема, посветена на Виктор Хара и чилийската компартия. Ходехме да се храним в един работнически стол на около два километра, КЦМ-то нямаше собствен. Почивката се изразяваше в денонощно лющене на карти.

Да, бяхме равни, ама равни в мизерията. А мизерията беше тотална и повсеместна.

Опитвам се да си представя живота на един шеф на лаборатория в някой германски металургичен концерн. Да си го представя как си кара запорожеца, храни се в работническия стол, живее със семейството си в панелна гарсониера на края на града и получава към $80-100 месечен доход.
 
Георги Величков