Тодор Живков преписа от мен по математика, а не ми даде апартамент

Протоколът на срещите при Тодор Живков беше строг и делови. Имаш работа, вършиш я, защото свободното време на министър-председателя на Народната република беше ограничено. Охраната му добре познаваше и спазваше бързия ритъм – влизане и излизане от кабинета. Често се случваше да се наредят редица директори и експерти на дивана, където ги черпеха с локум, кафе и бисквити. И си чакаха реда.

Лек хаос предизвикваше само появяването на Мара Малеева, която със своята усмивка и благост разтопяваше сърцата на железните охранители на Живков. Само тогава те допускаха някой да пререди – най-често за близък роднина, съселянин или другар от отряда. Леля Мара знаеше как да прережда всички, но си го позволяваше само в извънредни случаи.

Летният ден на 11 август 1967 г. не беше с нещо по-различен от всеки друг ден в администрацията. Пълно с хора, жегата е жестока, дори под тежките мраморни колони. Появи се леля Мара с още един човек, поговори с охраната и влезе без ред в кабинета.

Тодор Живков вдигна глава, усмихна се на своята съпруга и леко въпросително я погледна.

– Марчо, от твоя клас, не го ли помниш? Водя ти го да се видите.

Чак тогава Живков се сети, не се бяха виждали с Марчо от поне 20 години и повече. Толкова много неща се бяха променили в родния край, за него беше интересно да види как са наборите му. Марчо беше особено словоохотлив, особено му харесаха руските бисквити.

Живков виждаше как мачка в ръцете си някакви хартии, но му беше неудобно да го разпитва. Охраната на два пъти почука тактично, Марчо се изправи:

- Помниш ли как оня път преписа от мен по математика, Тодоре? И заради оценката премина в по-горния клас. И затова идвам, да ми върнеш услугата. Дъщеря ми иска работа в София и апартамент да живее там. Нищо за мен не искам, но за младите искам услуга.

Ако тишината можеше да говори, то тя би разказала по една отделна история за изражението по лицето на всеки в малкото преддверие. От недоумение и неудобство от ситуацията, до иронична насмешка, през зле прикрит цинизъм и дори страх, че наказанието за дързостта на Марчо може да се предаде на всички присъстващи. Дори и благата Мара Малеева се сепна, беше направила голяма грешка.

Само Живков пазеше своята добре позната усмивка. Всички чакаха да чуят какво ще каже министър-председателят.

- Хаха, помня! А че аз ти написах домашното за Вазов защо забрави?! Така че сега сме квит. Работа и апартаменти има за всички в народната република, нали затова толкова години работим. Всичко за всеки - само трябва да се учат и да работят. Дайте на Марчо една кутия от руските бисквити, че така му се усладиха.
След това със съвсем делови тон Живков продължи.

- Яяя, Петров, пак ли проблеми в производството. Влизай, трябва да ги решим веднага.

Марчо слизаше бавно по мраморните стълби, стиснал кутията с бисквити и се оглеждаше на всяка крачка. Никой не го гонеше и не викаше зад него. Мъчеше го срам и неудобство. Беше се изложил пред големите хора.