В духа на поетия още в началото на 90-те години курс на Европейския съюз за мемориализация през 1996 г. Върховният съд отмени част от присъдите (онези на Първи и Втори върховен състав на Народния съд), а през 2010 г. бяха реабилитирани и осъдените от Трети върховен състав. От 2011 г. датата 1 февруари, на която са изпълнени част от смъртните присъди, е обявена за Ден за почит към жертвите на комунистическия режим.
Проф. Мартин Иванов, който има докторска степен в областта на икономическата история, а в момента преподава в Катедра „Социология“ към СУ „Св. Климент Охридски“ и има магистърски степени по история и право, наскоро представи втория том от труда „Народният съд. Герои и антигерои“.
Ето какво сподели ученият пред „Ретро“.
– Проф. Иванов, как се зароди интересът ви към темата за Народния съд?
– Още преди 5-6 години се захванах с темата за т. нар. „бивши хора“ – т. е. представителите на социалистическите елити и тези, които са били разглеждани като народни врагове по някаква причина. Какво се случва с тях, с техните наследници? Темата за Народния съд е част от този голям исторически процес и беше едно продължение.
За нас беше много важно да възстановим паметта за хората. Едва ли бихме могли да променим общественото мнение по въпроса, то е изключително повлияно от днешни политически събития. Но повече да преполеем гробовете на тези над 11 000 българи, които са минали през Народния съд, и същевременно да видим кои са те, да разберем тяхната биография, за какво са били съдени, за какво са осъдени, как се е развила тяхната съдба след това.
В хода на проекта в последно време насочихме вниманието си и към хората, които ги съдят, т. нар. народни съдии – тяхната биография, как са подбрани, отговарят ли те на днешните представи за това какво трябва да представлява един съд, обективни ли са били.
Преди 2 години и половина спечелихме този голям проект към Фонда за научни изследвания при МОН и заедно с няколко мои колеги от Софийския университет, от Нов български университет и от Института за исторически изследвания при БАН, двама студенти и един докторант се захванахме с всички тези присъди на българи от цялата страна. Тази огромна маса от над 11 000 души.
– Присъдите толкова ли са били?
– Присъдите са 10 982, но хората, които минават през този съд, са малко над 11 000, тъй като има такива, на които е повдигнато обвинение, пък няма присъда, както и обратното – осъдени са, но нямат запазено обвинение. Когато се съберат всички тези варианти, стигнахме до числото 11 362 души, а иначе издадените присъди са малко над 10 000. Смъртните са около 2700, другите са за различен срок затвор или пък само конфискация на имущество, някои са оправдателни.
Точната статистика е: смъртни присъди – 23,5%, доживотни – 11,7%, 10-20 години затвор – 16,1%, 6-8 години затвор – 1,6%, 1-1,5 години затвор – 22,2%, условна присъда – 7,2%, конфискация – 1,9%, оправдателна присъда – 13,9%, прекратяване на процедурата – 1,9%.
В тези два тома на книгата, предстои и трети, публикуваме първичната информация, голите факти. Това са едни таблици със списъци на хора с тяхната биография и съдебна съдба при осъждането им.
– С този съд унищожен ли е елитът на следвоенна България?
– Ако погледнем тези списъци, за които ви говоря, ще видим, че има три групи, които са съдени от Народния съд. Първата група е може би наистина най-голямата. Около 40% са хора, които са работили в службите за сигурност на Царство България – полиция, армия, жандармерия. Хора, които са били служебно натоварени да се борят срещу комунистическото движение, което, както знаем, е излязло в нелегалност и води въоръжена съпротива. Сред тях има както главорези – хора, които са изтезавали и убивали без съд и присъда партизани, но и мобилизирани войничета, които са имали нещастието тяхната войскова част да бъде изпратена в планината и да се бори срещу някаква партизанска група. След това те попадат в групата на съдените от Народния съд. Когато се задълбочим, виждаме, че там съдбите са много противоречиви.
Втората група е на хората от националния и местния елит, по-изтъкнати в своята общност – около 30% от съдените. Наред с депутатите, министрите и политиците там виждаме и много журналисти, инженери, архитекти, висши военни. За мен беше много интересно да открия, че сред съдените всъщност са племенниците на Васил Левски и Вазов, синът на Райна Княгиня, съпругът на внучката на Баба Тонка и внукът на Бачо Киро.
Депутатът Стефан Караиванов е син на Васил Караиванов – първи братовчед на Левски, е бил осъден на смърт и е убит. Д-р Иван Вазов – племенник на народния поет и министър тогава, е осъден на смърт и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Първият син на Райна Княгиня – ген. Иван Дипчев, е осъден на смърт, но впоследствие присъдата е заменена на доживотен затвор и умира в лагер в Ловеч. Павел Груев – племенник на просветителя Йоаким Груев, и ген. Теодоси Даскалов – внук на Бачо Киро, също са осъдени на смърт. Нико Просеничков – съпруг на внучката на Баба Тонка, е съден и убит и др.
Това са все видни български фамилии, които са положили огромно усилие за националното освобождение и за изграждането на българската държава. Просто като представили на бившия режим са попаднали в групата на съдените от Народния съд.
Третата група е на хората, които са попаднали съвсем случайно сред съдените, в резултат на някакви междучовешки вражди, злоба, завист, неуредени сметки до момента. Именно тук си мисля, че една от големите поуки за нашето съвремие е когато с лека ръка се раздават присъди, когато толкова лесно се казва „ще те изпратя в Белене“.
Трябва да си дадем сметка, че ако отворим веднъж тази кутия на Пандора на човешката злоба и завист и бесове, които всеки един от нас носи в себе си и невинаги успяваме да ги озаптим, не е ясно къде ще спрат. Такава е ситуацията след 9 септември, дълбоко бих се изненадал, ако и днес не е така.
– А как са били избирани хората от съдебните състави?
– Около 600 са магистратите съдии и прокурори, които са назначени. Огромното мнозинство – близо 90%, са членове на Комунистическата партия. На второ място, никой с изключение на председателите на съдебните състави – които са от петима членове, не са юристи. В четирите големи съдебни състава от 13 членове петима са юристи, останалите са хора с най-разнообразни професии – учители, шивачи, земеделци, овчари, домакини и т. н. Но все пак голямата част от тях са професионални политици на Комунистическата партия.
И третото, което трябва да отбележим, е, че тези хора в голямата си степен – 46%, са роднини на убити партизани и нелегални ятаци. Говорим за партиен съд, непрофесионални и неквалифицирани съдии и за пристрастни съдии. В никакъв случай не можем да кажем, че този съд е минал по едни неоспорими процедури.
– Т. е. той е нелегитимен?
– Ами, да. Той е изграден извън съдебната система, като извънредно съдилище, в нарушение на конституцията, на съдебните правила. Съди за деяния, които не са били обявени за престъпление в момента на извършването им. Така че доста са въпросителните, които повдига начинът, по който се е случил Народният съд.
– Един вид като саморазправа е протекъл този процес?
– Ами, да, като псевдосъдебна разправа с тези хора.
– В другите европейски държави къде е имало подобно явление?
– В почти всички страни в Европа след войната е имало подобни процеси. В някои страни хората, които са съдени, не са по-малко, отколкото у нас. Във Франция, в Дания, Норвегия има десетина хиляди души, които са съдени, но разликите между тези процеси е, че изпълнените смъртни присъди у нас са почти толкова, колкото е сборът на всички подобни в останалата част на Европа, за която намерихме информация.
Все още няма коментари