Спомени от соца: Разделиха ни с жена ми след сватбата, разпределиха я на село

Важна стъпки в живота на всеки от нас е създаването на семейство. Две години след дипломирането ми и старта на трудовата ми кариера настъпи и за мен този отговорен момент, започнал на една студентска почивка край морския бряг в края на обучението ми в далечните години на зрелия социализъм. Бях разпределен в болярския град Велико Търново, а бъдещата ми съпруга, родопчанка, в едно от кърджалийските села като стоматолог. След неизбежните срещи на двата рода за проучване, опознаване и уговаряне на предстоящото събитие – сватбеното тържество, се оказа, че не можем да заживеем заедно като младо семейство според действащите закони тогава. Това, че тя бе на работа в регион, където имаше нужда от кадри, се оказа главната причинаq поради която не я освободиха въпреки документирания ни брачен съюз, принуждавайки ни да заживеем разделени на повече от 250 км. Вместо на традиционния меден месец, а бяхме заедно само около седмица след сватбата, ни заставиха да продължим постарому, което с нищо не загатваше за младоженския живот на младото ни семейство. Приемайки с известно огорчение поставянето ни пред свършен факт, противно на широко прокламирания девиз „Семейството, основна градивна клетка на социалистическото общество“ и объркани от случващото се, продължихме с надежда да търсим някакъв изход от споходилата ни ситуация.

Поисках среща с отговорните фактори в общината на гр. Кърджали, на която очаквах разбиране и съдействие за решението на въпроса. Такава ми беше насрочена, но след като ме изслушаха, вместо да предложат някакъв адекватен и разумен вариант, се опитаха да ме кандърдисват в посока  аз да се преместя на работа в Кърджали, вместо съпругата ми да се върне при мен. По ирония на съдбата бях посрещнат от бивш съгражданин, отдавна преселил се и работещ там. В което за момент съзрях някаква спасителна светлина, надявайки се и очаквайки съдействие, но не би! Не пропусна и възможността да ми въздейства с предложение за ведомствено жилище, дву- или тристайно по наша преценка, на което категорично отказах. Родителите ни също недоумяваха всичко това, което ни беше сполетяло, и на свой ред търсеха и те начин, за да ни помогнат с каквото могат.
И така, съвсем случайно, при едно пътуване във влака, баща ми, който явно е споделил болката си, както обикновено става на раздумка в купето, попаднал на служител, работещ в Министерството на здравеопазването, с когото се оказали приятели отпреди това. Той приел присърце казаното и обещал да помогне според своите възможности. Резултатът не закъсня и само след десетина дни въпросът бе решен в наша полза! Моята невеста бе освободена своевременно и най-после заживяме и ние като градивна клетка на зрялото ни общество, отдавайки сили и умения за неговото благо и до днес.
 
Антон Цаневски, Велико Търново