Протестите не решават нищо, иначе щяха да ги забранят

След 5 години пауза площадите пак се напълниха с протестиращи. Основно млади хора. Едни искат едно, други друго, едни искат еврото, други искат лева, агитките искат сражения с полицията. Очакванията пак са големи. Въобще – дежавю. Но нека се върнем 35 години назад в най-новата ни история и да видим кога и кой масов протест е решил нещо съществено в държавата.

Мирно и тихо през 45-те години комунизъм стигнахме до 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков бе свален от власт с класически вътрешнопартиен преврат от членовете на Политбюро на БКП Петър Младенов и Андрей Луканов, т. е. от най-доверените си хора. Първият голям протест митинг обаче бе чак на 18 ноември 1989 г. „Демократите“ една седмица се ослушваха и назлъндисваха да видят дали наистина Бай Тошо е аут и въобще накъде ще задуха вятърът. Тогава „демократичната общност“ изведнъж придоби кураж. Оказа се, че сме имали много хиляди демократи, прикрити за заблуда на врага от червените си партийни книжки. Организатор на многохилядния митинг бе, разбира се, видният писател комунист Анжел Вагенщайн. Идеята му дал бившият ръководител на германските тайни служби ЩАЗИ Маркус Волф един месец след милионния митинг в Берлин, който наистина сваля комунистическия режим в ГДР. Така реално нашият митинг протест не изигра никаква роля. Работата бе свършена от самата БКП.

Вторият голям митинг е на 7 януари 1990 г. на Орлов мост, за който Георги Марков твърди, че е бил повече от 1 млн. души. Целта му е на изборите за ВНС три дни по късно да победи СДС. Но побеждава БСП и започва плавният преход към превръщането на политическата си власт в икономическа. И този митинг в крайна сметка е с нулев резултат.

Най-важното през това време за комунистическата номенклатура е доминираното от тях Велико Народно събрание да приеме нова конституция, която да предотврати търсенето на отговорност от номенклатурата за 45-те години комунизъм и най-важното – да узакони частната собственост и да закрепи новопридобиваната от тях икономическа власт. Оказа се, че от първи привърженици на национализацията и експроприацията сега висшите комунисти са първи сторонници на частната инициатива! Това предизвиква група от 39 депутати на СДС начело със Стефан Савов и Георги Марков да направят опит да спрат приемането на новата конституция с протести и гладна стачка. Това продължава от 14 май до 19 юли 1990 г., отново с нулев резултат. Мнозинството на БСП във ВНС приема безпроблемно конституцията и решава проблема си.

През 1994 г. на власт идва БСП. Икономическата ѝ политика е катастрофална, избухва хиперинфлация, която опустошава спестяванията на народа, 15 частни банки, създадени в голямата си част от кадри на ДС, са източени от собствениците си и фалирани. Вложителите губят парите си. Вътрешнопартийната опозиция в БСП принуждава премиера Виденов да подаде оставка, която е факт на 21 декември 1996 г. Половин месец след това опозицията СДС се сеща да организира големи протести срещу подалия оставка Жан Виденов (?!). След дъжд качулка. Общо взето, единственият резултат е, че провокатори в протеста разбиват Народното събрание. Здравите сили пак със закъснение се включват в историческите събития. Междувременно червените лидери се спазаряват с върхушката на СДС срещу личната си безопасност от преследване да предадат властта на Костов две години преди края на мандата им.

Командира на СДС въвежда един почти бонапартистки режим, при който започва разграбването на държавата под формата на клиентелистка приватизация и разбойническо-мениджърски дружества. Разпродадена е за жълти стотинки около 40 на сто от държавната собственост на партийни другари и най-много на кадрите на Държавна сигурност. Това обаче не прави впечатление на широките народни маси и по времето на Костовия режим протести няма.

Когато свършва работата на генералите от ресторант „Монтерей“, те пускат Командира по пързалката и докарват царя от Мадрид. Симеон Сакскобурготски, който е над нещата, с царска милост тушира големите вражди, успокоява обстановката в страната и времето между 2001 и 2013 г. е, така за се каже, „бел епок“ на Прехода. Икономиката тръгва, чуждите инвестиции потичат по около 20 млрд. на година. В страната цари мир и любов. Няма никакви протести, дори и служебни протести на синдикатите, за да си оправдаят заплатите.

И изведнъж през зимата на 2013 г. като гръм от ясно небе избухнаха големите протести срещу цената на тока, които прераснаха и срещу кабинета на Борисов. Те започнаха най-напред от Благоевград, след това се разраснаха в цялата страна. Трима души се самозапалват и изгарят. Когато на Орлов мост се пролива кръв, Борисов изпреварва събитията и два месеца преди да изпълни пълния си мандат, подава оставката на правителството. Със съответния апломб и заявка за морал в политиката. Добър ход, който му помага да спечели убедително изборите на 12 май 2013 г., вкарвайки 97 депутати, с което прави почти невъзможно управление от други партии. Така в крайна сметка и протестите през зимата на нашето недоволство не донесоха някакъв съществен резултат. Нито цените на тока намаляха, нито влиянието на ГЕРБ и Борисов в политическия живот пострада.

Същото се получи и със следващите многолюдни протести през 2014 . срещу правителството на Пламен Орешарски, наследило Борисов. Те продължиха по жълтите павета основно почти цяла година и не можаха да го свалят. Свали го Ахмед Доган, като оттегли ДПС от управленската коалиция. Тези протести имаха амбициозната цел за морално пречистване на българската политика и подчиняването ѝ на европейските ценности. Нищо от това не се случи.

И така, от ялов протест на ялов протест стигаме до лятото на 2020. Те започнаха на 9 юли с искане оставката на кабинета „Борисов 3“. Продължиха цяла година и не изпълниха нито една от целите си. ГЕРБ и Борисов трябваше да бъдат пенсионирани и извадени от голямата политика. Борисов и ГЕРБ си изкараха пълния мандат и на парламентарните избори през април 2001 г. спечелиха още по-убедително – с 32% срещу 15% на БСП. Нови партии трябваше да пенсионират старите и да променят статуквото. И наистина родиха се няколко такива като „Мутри вън“, „Има-няма такъв народ“, „Продължаваме промяната“ и още няколко. Всички те танцуваха само едно лято и изчезнаха дим да ги няма. Останаха само партията на Слави, която в момента е под четирите процента, и „Продължаваме промяната“, която първо предаде своя родител в лицето на президента, после се провали в управлението. И това беше. Този велик в началото протест всъщност не постигна нищо съществено. Освен че прекара през парламента нова порция маргинали и странни птици. Но той, родният парламент, какво ли не е виждал?

И ако резюмираме, то се налага горчивата констатация, че у нас протестите не решават нищо съществено, иначе щяха да ги забранят.

Какъв ще е резултатът от сегашния наистина голям протест? Ако съдим по историческата традиция, за която стана въпрос по-горе, очакванията едва ли може да са големи. Но кой знае, винаги има изключение от правилото. Може пък сега да наблюдаваме изключението. Само че, струва ми се, малко е изместен фокусът на гнева на хората. Защото един бюджет е такъв, каквато е икономиката на една държава. Тук връзката е взаимна. Не може при слаба икономика и празна хазна да се очаква добър бюджет. А лошият бюджет произвежда по-слаба икономика. Кръгът е омагьосан. Дори и тези, които изготвят бюджета, не си го харесват?! Затова справедливо и полезно ще е гневът на гражданите да се насочи и към тези, които съсипаха и окрадоха българската икономика и селско стопанство.

Икономиката, глупако! С тази фраза на Бил Клинтън, насочена срещу политиката на съперника му Джордж Буш, той спечели навремето президентските избори в САЩ. С нея могат да се спечелят и президентските избори догодина в България. Стига да се намери кандидат, който да се сети. Подарявам му идеята.