Селските къщи пустеят, няма глъч по нивите

Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си така, както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора.
Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.
 
 М. Лазарова