Как Тодор Живков си откри приживе паметник в Правец  

Малцина са държавниците в света, дръзнали приживе да си издигнат паметници. Най-много да се съгласят с извайване на главата им от гипс като Вълко Червенков например, украсяваща кабинети на партийни секретари, клубове, читалищни салони и пр. На срещата на воденото от него Политбюро с Президиума на ЦК на КПСС през 1955 г. в Москва той не намира оправдание срещу отправената му критика, че и по този начин се самоиздига в култ.

В началните години на управлението си Тодор Живков е чужд на такова начинание и не може да помисли за подобен каприз. Дори се възползва от критиките към Червенков, за да прибави още един аргумент за разобличаване на култа към предшественика си. „Колко жестоко е правилото, че борбата срещу нещо постепенно те кара да приличаш на него“. Това съждение на писателя Георги Марков носи в себе си мъдро послание. То може да се съотнесе и към личната власт на Живков – с какъвто хъс премахва „Главата“ на Червенков, с още по-голям започва да прилича на него. Той, разбира се, използва друг прийом: първо става два пъти „Герой на НРБ“, а после прокарва партийното решение – кавалерите на това най-високо държавно отличие да имат приживе правото на свои мраморни или бронзови копия.

Всичко става така завоалирано, че неговото тщеславие не бие на очи. Предварителното „двойно геройство“ плюс специалното партийно решение развързва ръцете на разни инициатори. Неговото Политбюро ги улеснява, като одобрява имената им. В най-срамния „план-график“ за увековечаване приживе влизат Боян Българанов, Драгой Коджейков, Мишо Мишев, генерал Петър Панчевски, акад. Сава Гановски, Рада Тодорова, Цола Драгойчева, както и някои писатели – Камен Зидаров, Емилиян Станев, Младен Исаев. Името на Живков не е поставено на първо, а на 4-то – 5-о място.

Но 70-годишният му юбилей се задава – какъв по-подходящ повод за начинанието! Формален инициатор е общинският съвет на Правец, а автор на паметника е именитият скулптор Величко Минеков. Оттук нататък обществеността остава на тъмно – за терзанията на доцента от Художествената академия (по-късно професор), за разходите по сътворяването и издигането на паметника. Не се знае има ли някаква връзка между поетичната характеристика на Георги Джагаров за Живков („Фигурата му е създадена сякаш да бъде форма на устрем, на воля, на постоянно движение“) и идейния проект на скулптора.

Тържеството по откриване на паметника става три дни преди 70-ия рожден ден на юбиляря през 1987 г. Той, естествено, отсъства от церемонията, но цялото Политбюро е в Правец, където в центъра на селото станало наскоро град и център на селищна система, пред партийния дом творението се извисява в обичайната поза на оригинала: устремен в бъдещето, с вдигната дясна ръка.

Този ранен есенен ден е един от „радостните“ и „незабравими“ дни за българския народ. Поне така е по думите на члена на Политбюро и председател на НС на Отечествения фронт Пенчо Кубадински, изречени при откриване на паметника. По-скоро това е ден, който слага началото на нови брожения – от вицове до рязко осъждане.

Няма да мине много време и след „революционното“ решение на Политбюро за атрибутите на властта Живков сам предлага демонтирането на паметника. През нощта на 12 юли 1987 г. УБО издига временна ограда и в неделя срещу понеделник по обяд не остава следа от него. Любопитен факт е, че повод за махането на паметника става плануваното посещение на Михаил Горбачов в Правец, тъй като Живков преценява, че на Горбачов няма да му е приятно да види паметник на домакина си. Така или иначе оригиналът надживява своето копие.
 
Из книгата „Тодор Живков – мит и истина“ на Боян Кастелов