Как щяхме да живеем, ако нямаше Десети ноември  

Какъв щеше да бъде животът ми, ако нямаше Десети ноември и не беше дошла „демокрацията“?

Щях да съм в град с десетки работещи предприятия, със здравеопазване, образование и без безработица. С гарантирани пенсии, социални пакети, санаториуми, почивни бази.

Щях да съм в град без дрехи втора употреба, без затворени магазини, със 100 000, а не с 35 000 население.
Щях да съм в град без престъпност, без хора, търкащи билетчета с нездрав блясък в очите, без хазартни зали.
Град, в който хората не се притесняваха от криминална хроника и оставяха ключове от апартамента си под изтривалката и всички го знаеха!

Щях да съм в град, където децата ми играят навсякъде из града, без да се тревожа. Нямаше да има джендър пропаганда. Град, където момчетата стават мъже, а момичетата – жени. Момчетата бяха гаджета с момичетата, женеха се, раждаха се деца и нямаше нищо по-хубаво от това.

Щях да съм в град с поне 7-8 дискотеки, плюс още толкова в близките села, където заведенията са пълни, но нямаше чалга и дрога.

Щях да съм в град, пълен с безплатен и лесно достъпен масов спорт! А не вход на стадион да се превърне в битак за коли.

Щях да съм в град, където учителите са уважавани хора, а не ровещи в кофите за боклук, за да оцеляват.
Щях да съм в град, където на 100 000 души има само една банка, която даваше нисколихвени кредити, и в предприятията работеше каса (без никакви лихви). Нямаше съдебни изпълнители, които да изхвърлят хората на улиците.

Щях да съм в град с поддържани паркове, в които да има младежи с китари по нощите. В „Кайлъка“ да има работещ летен театър, от който не лъха аромат на кюфтета. Щеше да има езера с вода, лилии и плаващи птици.

Щях да съм в град с поне 5-6 кина, работещ театър и работеща опера с пълни зали на всяко представление.
Щях да съм в град без бездомници, бедни и зарязани от Бога и държавата хора.

Щях да съм в град, където „милицията“ не се шегува, а при престъпление следва залавяне, бой, съд и наказание!

И не смятам, че щеше да ми е зле. И всичко това не е „гола“ носталгия. Моето поколение го видя с очите си, а за поколението на сина ми вече е „фентъзи“.

Мери Николова