Дядо и мама изнемогваха от робския труд в ТКЗС-то    

Бяхме вече членове на ТКЗС-то. През 1951 г. дядо Георги предложи на мама да направи тая крачка. Той предугаждаше неизбежния край на частното земеделие. Всички частници бяха набутани в периферията на землището. Комунистите взеха най-безцеремонно добрата земя, за да оформят огромните блокове на стопанството. Дядо и мама изнемогваха от непосилния робски труд, за да плащат жестоките данъци по онова време. Бяха тежки, гладни години. Пред мама и мен заставаше дилемата – а сега накъде, да уча, или не. Мама не намираше кураж да ме издържа сама, но аз рекох: „Не, за какво ми е тогава тая диплома“.

Записах се и на 15 септември бях ученик в Карловската гимназия. Преди 10 години тук учеха двамата ми вуйчовци – Георги и Илия. През 1945 г. вуйчо Георги беше призован за отбиване на военния си дълг като трудовак в с. Чорбаджийско. Там чукали камъни и получения трошляк превозвали с ръчни колички. В същото време вуйчо Илия излежаваше, по-точно отработваше присъдата си в Куциян. Колетите със сланина и свинска мас вървяха в две направления. Затова отбелязах, че товарът на дядо беше непосилен. След 3 години вуйчо се завърна от концлагера и веднага получи повиквателна за трудовак. Службата си прекара някъде в Софийско. Веднага след уволнението се хвана на работа в мина Перник, където завърши минен техникум и продължи да работи като минен техник. Установи се да живее в Асеновград със семейството си, а после получи апартамент в Пловдив, но не можа да живее в него. Почина от белодробен рак на 49 години.
В Карлово намерихме квартира в една стара необитаема къща, заедно с едно момче от Каравелово. Къщата беше собственост на баба Мата, която живееше при дъщеря си, и от време на време идваше да ни наглежда. В Карловската гимназия учеха още черноземци. Всяка събота след обед чакахме на гарата кошниците с продукти за една седмица – хляб, лук, олио, някой път варено пиле, сланина, мас и т. н. Но мама, изглежда, изнемогваше да ме издържа. Калеко Иван беше уредил прехвърлянето ми в Пловдив при леля ми.

В Карловската гимназия ни преподаваха стари и ерудирани учители. Един ден, в края на месец октомври, класната ни ръководителка Вичева влезе в клас и обяви: „Ученици, днес се разделяме с един ваш съученик – Петър Арабаджиев. Майка му е в трудно материално положение и не може да го издържа. Съжалявам, че губим един много добър ученик. Пожелавам му на добър път и успех в училище“. Всички мълчаха, а в очите ми напираха сълзи. В гърдите ми заседна някаква буца на мъка и тягостно чувство. Простих се с всички и заминах да уча в Пловдив. Карлово остана в съзнанието ми като едно чудно хубаво, чисто и спретнато градче, със свой начин на живот, с хора със собствен почерк и своя история. Това е градът на Левски.
 
Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново