Никола Анастасов за Татяна Лолова: Тази или е абсолютен гений, или е за лудницата! (Снимки)

Интересни събития ни предлага животът. Именно такова е „срещата“ на Татяна Лолова с Никола Анастасов, които бяха част от легендарния „златен випуск“ на ВИТИЗ (1955) и дългогодишни колеги в Сатиричния театър. Приятелството им, продължило над 60 години, ражда редица емблематични и хумористични моменти, за които още се разказва в кръга на столичната бохема.

• Приемният изпит във ВИТИЗ

Първата им среща е още на кандидатстудентските изпити. Никола Анастасов разказвал с искрено възхищение как сред стотиците кандидати изведнъж се появила висока, изключително гласовита и темпераментна девойка – това била Татяна. Тя рецитирала толкова страстно и драматично, че цялата комисия останала със зяпнала уста. Още тогава Анастасов си казал: „Тази или е абсолютен гений, или е за лудницата!“. От този ден нататък станали неразделни, включително и на сцената, където имат десетки роли заедно.

Татяна Лолова е родена в София. Майка ѝ е с руско-украински произход, а баща ѝ Желязко Лолов бил счетоводител. Тя още от училищния чин се увличала по рецитиране и самодейно актьорство, а мечтата ѝ била да учи в Театралното училище (така се казвал ВИТИЗ тогава). Приели я от раз.

Преди да се яви на кандидатстудентските изпити във ВИТИЗ, Лолова се срещнала с проф. Стефан Сърчаджиев. „Прослуша ме и каза: „Вас ще ви приемат!“ Аз обаче: „Не, няма!“ . Той шеф на комисията, аз му казвам: „Не, как ще ме приемат? Знаете ли защо? Защото има една кандидат-студентка, която плаче с истински сълзи и моята класна ми каза, че понеже не мога това, а аз съм се учила да не плача с истински сълзи, няма да вляза!“.

Отивам в деня на изпита, дават ми да изиграя етюд: Живея срещу едни студенти и много харесвам единия. Решавам да привлека вниманието му, миейки прозорците. Приготвям леген и вестници, тогава така се бършеха прозорците. Отварям въображаем прозорец и преди да понеча да докосна стъклото, проф. Сърчаджиев каза: „Достатъчно, свободна сте!“. А аз: „Ама, чакайте, аз още не съм започнала!“. Той пак: „Нищо, свободна сте!“.

Викам си – скъсаха ме! Но се оказа, че влязох трета. Най-напред беше Цветана Гълъбова, за която не споменават, но тя е първата говорителка в БНТ, втора бе прекрасната Емилия Радева, след това – аз, а четвърта – Росица Данаилова. И така – до 14-те приети в нашия випуск“, спомня си приживе Лолова. Тя завършила актьорско майсторство през 1955 г. в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, където учи заедно с Ицхак Финци, Григор Вачков и Никола Анастасов.
 

Кольо (бел. ред. – както го наричали колегите му) е роден също в София, в семейство на преселници от Охрид (Македония). Той нямал планове да бъде артист, попаднал в Театралното училище „случайно“.
 

„Никола Анастасов беше едно момче, което свиреше на китара – спомня си Лолова. – Той се явил на изпити за инженерство, обаче го скъсали и трябвало да отиде войник. Много отчаян, той се прибирал към вкъщи, но го срещнали негови приятели и като разбрали какво се е случило, му казали: „Ти знаеш ли, че отсреща е Театралното училище и там май още приемат документи?!“. Отишъл Кольо, проверил, те му приели документите. На един от изпитите му дадоха задача да върви с някакъв тик на главата и да вика: „Кой е Никола Анастасов?“, „Кой е Никола Анастасов?“. Този етюд така му легна, че цялото училище повтаряше дълго време след това: „Кой е Никола Анастасов?“. И наистина, като завърши, се разбра кой е Никола Анастасов... Беше един такъв фриволен – винаги влюбен, свиреше на китара някаква много приятна, мелодична любовна песен.
 

После обаче стана много организиран. Успя да ни заведе от курса на няколко екскурзии, на театър в чужбина в онова време, когато не пускаха пиле да прехвръкне границата. За една неголяма сума, при скромни условия успяхме да посетим и Лондон, и Париж... Благодарение на Кольо ние се докоснахме до най-големи образци в театъра в Европа“, е разказвала в свои интервюта фурията Татяна Лолова.

• Студентският глад

В студентските години двамата бъдещи сценични любимци често нямали пари дори за обяд. Лолова си спомня как Анастасов, който бил изключително слаб и дребничък на младини, я карал да се смее до сълзи на улицата, за да „забравят, че са гладни“. Затова тя наричала приятеля си Кольо „антидепресант още преди да измислят хапчетата“.

• На сцената

В Сатиричния театър двамата за изиграли десетки съвместни постановки. Поради огромната разлика във височината им режисьорите често ги поставяли един до друг за визуален комичен ефект. Анастасов обичал да се шегува, че когато Лолова излезе на сцената, зад нея може да се скрие цяла трупа, а тя му отвръщала: „Кольо, аз може да съм висока, но публиката гледа в твоите очи, защото в тях винаги има слънце!“.

• „Истории с усмивки“

През 2017 г., малко след като Никола Анастасов си отиде от този свят, Татяна Лолова лично представила неговата автобиографична книга „Истории с усмивки“. На сцената тя отказала да говори за него с тъга, а превърнала вечерта в празник, разказвайки с вицове и на висок глас как Кольо продължавал да ѝ намига отгоре и да я кара да се усмихва.
 

„Човек трябва да го помнят с усмивка, с весело настроение, никой не е нужно да знае скърбите и драмите му и да става съпричастен. Всички живеем, за да се радваме един на друг, а смехът, както казвам аз, е превъзходство на духа и по-хубаво нещо няма. В театъра ми казват „Кольо Усмивката“. Калата (бел. ред. – Калоянчев) го измисли този прякор. Ами просто се лендзя непрекъснато и ми е приятно. А и на хората им е приятно, вместо да се мръщя или да ги псувам, да им се усмихвам. Така че приех тази игра за полезна и приятна. Такъв съм поначало. И във всяко нещо намирам закачка. Сам си я търся, сам си я създавам“, е казвал големият актьор за себе си.
 

Като дете Татяна мечтаела да стане циркова артистка или балерина, но когато разбрала, че не може да прави шпагат, се отказала от балета. В цирка обаче я завладяла магията на сцената и до края на живота си се дразнела, когато някой използвал думата „цирк“ с отрицателен контекст.

Лолова била прочута и със страстта си към шапките. Когато журналист я питал в интервю: „Вярно ли е, че имате 40 шапки?“, тя отговорила, без да се замисли: „Моля? Аз, ако имам само 40 шапки, ще се гръмна! Имам 40 хиляди шапки!“. И допълнила, че ги обича и често ги използва като аксесоар в облеклото си, защото бързо скриват липсата на хубава прическа и показват „прелестното ѝ лице“.
 

Лолова и Анастасов завинаги останаха в златния фонд с ролите си в „Когато розите танцуват“ (1961) – легендарната поетична пиеса от Валери Петров, постановка на Гриша Островски, и „Едноактни пиеси / Среднощна история“ (1965) от Шон О'Кейси (реж. Гриша Островски). Двама комици, сценична неподражаема двойка, чиито усмивка и талант ни карат да се гордеем, че сме техни съвременници.